Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Мислите му се върнаха към планината. Древната пътека бе прокарана преди почти три хиляди години от гръцки жреци, които се изкачвали да предложат жертвоприношения на бог Хефест. Някъде към средата пътят се разклоняваше. Една по-нова пътека криволичеше към възвишението на хребета Бастименто. Пътят на древните гърци продължаваше на запад, прокаран още преди векове от Шиара дел Фуоко, легендарния Огнен склон. Това бе непрестанна лавина от нажежени до червено блокове лава, изхвърлени от кратера, които се търкаляха надолу през грамаден пролом, широк километър и половина и сто метра дълбок, за да се разбие накрая в морето в експлозия от пара. Ръбът на скалата беше дяволско, спиращо дъха място, което не приличаше на никое друго на земята, връхлитано от яростни вихри нажежен въздух, изпускани от течащата лава.

Шиара дел Фуоко. Идеално решение на проблема му. Тяло, което пада там, практически би изчезнало.

Излизането от къщата щеше да представлява за него най-уязвимият момент. Но тя не можеше да бъде едновременно навсякъде. И дори да го чакаше, надявайки се да излезе, имаше малък шанс да успее да постигне целта си, ако той продължаваше да се движи в тъмнината. Придобиването на умения за боравене с оръжие на такова ниво отнемаше години.

Диоген се прокрадна пълзешком до страничната врата и спря за миг. После рязко я отвори с ритник и хлътна в тъмнината. Както очакваше, последваха няколко изстрела, които го пропуснаха на милиметри. Той се хвърли на земята и им отговори, пресичайки огъня. След това скочи и спринтира през портала, зави рязко надясно и хукна, а стъпките му вдигаха облаци древна лава по малката уличка, която свързваше пътеката, виеща се към вулкана на Стромболи.

Щом специален агент Пендъргаст скочи от люлеещата се рибарска лодка на кея на Фикогранде, тя се отдалечи, за да се измъкне от силния прилив, който я влачеше към голия бряг. За момент той остана неподвижен върху напукания цимент, загледан в острова. Парчето суша се издигаше стръмно от водата като черна колона срещу тъмното нощно небе, осветена от блестящата четвърт на луната. Той гледаше червеникавата игра на светлините в облаците, закриващи планината, слушаше бученето и тътена на вулкана, примесено с рева на прибоя и воя на вятъра откъм морето.

Стромболи беше малък, кръгъл остров, три километра в диаметър, с конусовидна форма: гол и суров. Дори селцето – шепа варосани къщи, пръснати на километър и половина по протежение на крайбрежната линия – изглеждаха очукани, оглозгани от вятъра и неприветливи.

Пендъргаст вдъхна влажния морски въздух и придърпа по-плътно шлифера около врата си. В далечния край на кея, отвъд тясната улица, успоредна на плажа, се издигаха, сякаш струпани една върху друга грозно измазани постройки: едната както изглежда беше бар, въпреки че избелялата табелка, която се люшкаше на вятъра, отдавна бе останала без електрическо осветление.

Той забърза по кея, прекоси улицата и влезе.

Посрещна го плътна завеса от цигарен дим. На една маса седяха група мъже – единият в карабинерска униформа – пушеха и играеха карти, всеки с чаша вино пред себе си.

Той отиде до бара и си поръча espresso complete.

— Жената, която пристигна с наетата риболовна лодка по-рано тази вечер… – обърна се той на италиански към бармана, след което спря и го погледна очаквателно.

Мъжът обърса плота с един мокър парцал, сервира му еспресото и си наля един пръст грапа. Не изглеждаше склонен да отговаря.

— Млада, стройна, с увито в червен шал лице? – добави Пендъргаст.

Барманът кимна.

— Къде отиде?

След известно време той произнесе със силен сицилиански акцент:

— Горе, при професора.

— О! И къде живее професорът?

Никакъв отговор. Пендъргаст усети, че играта на карти зад него е спряла.

Той знаеше, че в тази част на света информацията никога не се дава безплатно: трябваше да я размени срещу нещо.

— Тя ми е племенница, бедното дете – поде той. – Сърцето на сестра ми е направо разбито, дъщеря й да избяга след такова нищожество, този тъй наречен професор, който я съблазни и сега отказва да направи каквото трябва.

Това даде очаквания ефект. В края на краищата тези тук бяха сицилианци – древна раса със старомодни представи за чест. Зад гърба си Пендъргаст чу изскърцване на стол. Той се обърна и видя карабинера да се надига.

— Аз съм maresciallo на Стромболи – каза той мрачно. – Ще ви заведа до къщата на професора. – И се обърна: – Стефано, вземи триколката за този джентълмен и ме последвайте. Аз ще взема motorino.