Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Шофьорът преодоля един завой, след което отговори, вече с по-съчувствен глас.

— Казва се Паоло Бартоли, 333-662-0376. Вземете си парите – не ги искам.

Пендъргаст слезе на пиаца „Феручи“, извади мобилния телефон, с който се бе сдобил на идване и набра номера. Бартоли си бе вкъщи.

— Как бих могъл да я забравя? – възкликна шофьорът. – Главата й беше омотана с шал, не можеш да й видиш лицето. И гласът й – един приглушен. Говореше старовремски италиански, обърна се към мен с voi -формата: това не го бях чувал от времената на фашистите. Беше като призрак от миналото. Рекох си, че може да е откачена.

— Помните ли къде слезе?

— Помоли ме да спра на Библиотека Национале.

Имаше доста път от „Феручи“ до Националната библиотека, директно срещу река Арно, а кафявата й барокова фасада се извисяваше със строга елегантност над един мръсен площад. В студената ехтяща читалня Пендъргаст откри библиотекарка, която си спомняше Констанс също така ясно, както и автобусният шофьор.

— Да, онази вечер бях нощна смяна – каза му жената. – По това време имаме малко посетители, а и тя изглеждаше толкова объркана, така отчаяна, че не можех да сваля очи от нея. Вади си очите над една книга повече от час. Така и не разгърна страниците, оставаше си все на едно и също място и си мърмореше под нос като луда. Около полунощ вече се канех да стана и да я помоля да си тръгва, за да заключа, но най-внезапно тя скочи и взе друга книга…

— Каква по-точно?

— Атлас. Прелиства го може би около десет минути, като междувременно си водеше подробни записки в едно малко тефтерче, след което изхвърча от библиотеката, все едно всички дяволи са по петите й.

— Какъв беше атласът?

— Не забелязах – един от онези, на рафта за справки, за които няма нужда да се попълва бланка. Но чакайте да видя. Все още пазя бланката, която попълни за онази книга, която чете толкова дълго. Само една минутка, сега ще ви я донеса.

След малко Пендъргаст бе настанен на мястото, където Констанс беше седяла и се взираше в същата книга, в която се бе взирала тя: тънко томче със стихотворения от Кардучи, италианският поет, който бе спечелил Нобелова награда за литература през 1906-а.

Книгата седеше пред него неотворена. Сега, с безкрайно внимание, той я остави да се разгърне от само себе си, като се надяваше, че ще се отвори на последната страница, на която е била четена, както понякога правят книгите. Но тя беше стара и твърда, и просто се отвори на титулната страница.

Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади увеличително стъкло и чиста клечка за зъби и започна да отгръща пожълтелите листи. След всеки лист той внимателно прокарваше клечката по вътрешния му ръб, след което разглеждаше мръсотията, космите и влакната с лупата си.

Около час по-късно на страница 42 откри онова, което търсеше: три червени вълнени влакна, накъдрени като от плетен шал.

Стихотворението, което запълваше и двете страници, се наричаше „ La Leggenda di Teodorico “, Легендата за Теодорик.

Той започна да чете.

Su ‘1 Castello di Verona

Batte il sole a mezzogiomo,

Da la Chiusa al pian rintrona

Solitario un suon di como…

Над големия замък на Верона

Пече безпощадното обедно слънце,

Откъм планините Куза над полята

Се носи зловещият рог на Страшния Съд…

Поемата разказваше за мистериозната смърт на вестготския крал Теодорик. Пендъргаст я прочете веднъж, после втори път, но така и не виждаше какво важно би могла да открие Констанс в нея. Прочете я трети път бавно, като се опитваше да си припомни неясната легенда.

Теодорик бил един от най-ранните велики варварски владетели. Той си откъснал свое кралство от умиращата Римска империя и сред другите му брутални деяния се нареждало и това, че екзекутирал блестящия държавник и философ Босций. Теодорик умрял през 526-а. Според легендата един свят отшелник, който живеел сам на един от Еолийските острови край брега на Сицилия, се кълнял, че тъкмо в часа на Теодориковата смърт е видял как стенещата му душа бива всмукана в гърлото на големия вулкан Стромболи, за който ранните християни вярвали, че е врата към самия ад.

Стромболи. Входът към Ада. В този миг Пендъргаст разбра.

Той се надигна, отправи се към лавицата с атласи и избра този на Сицилия. Като се върна на мястото си, агентът внимателно го отвори на страницата, която показваше Еолийските острови. Най-външният от тях беше остров Стромболи, който представляваше кажи-речи върхът на един действащ вулкан, стръмно издигащ се от водата. Едно-единствено селце се гушеше в проядения му от прибоя бряг. Островът беше изключително отдалечен и труден за достигане, а самият вулкан Стромболи се славеше с това, че е най-активният в Европа – почти не бе преставал да изригва поне от 3000 години.