Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Ei s ’immerge ne la notte,

Ei s ’aderge in ver ’le stelle.

Той потъва в среднощния мрак,

Той протяга ръце към звездите.

Констанс знаеше, че стихотворението е от Кардучи, но никога не бе го проучвала внимателно. Вероятно моментът да го стори бе настъпил.

Тя се изправи твърде рязко и се присви болезнено от пулсирането в ухото. Върна се в банята и се зае с раната, като я изми и дезинфекцира грижливо, намаза я с антибиотик и я превърза колкото можа по-ненатрапчиво. Щом приключи, се съблече, взе си бърз душ, изми си косата и облече чисти дрехи. Следващата й работа бе да натъпче кърпата и кървавите шалове в една торба, която откри в гардероба. После събра тоалетните си принадлежности и ги върна в багажа. Измъкна нов шал и внимателно го уви около лицето си.

Констанс затвори куфара и го закопча, взе го заедно с торбата и слезе до приемния салон на манастира. Сестрата все още беше там и изглеждаше почти уплашена от внезапната й поява.

— Синьора, да не би нещо да не е по вкуса ви?

Констанс отвори портмонето си.

— Quanto costa? Колко ви дължа?

— Синьора, ако има някакъв проблем със стаята ви, с радост ще ви настаним на друго място, което да ви допада.

Тя извади смачкана банкнота от сто евро и я остави на плота.

— Но това е твърде много за няма и една нощ…

Ала Констанс вече бе потънала в студения, дъждовен мрак.

Два дни по-късно Диоген Пендъргаст стоеше до перилата на traghetto , което пореше тежките сини води на южно Средиземно море. Корабчето подмина скалистите възвишения на Капо ди Милацо, увенчани с фар и живописните руини на древен замък; отзад, обвит в ореол от мъглица, се издигаше големият хълм на Сицилия, синкавите очертания на Етна прорязваха небето и изпращаха към него къдрава струйка дим като въздушна целувка. Отдясно се извиваше тъмният гръбнак на калабрийския бряг. А напред, далеч през морето, лежеше неговата дестинация.

Пламтящото око на залязващото слънце вече се скриваше зад клепача на сушата и хвърляше дълги сенки върху водата, описвайки златни и пурпурни ореоли около стария замък. Корабът се движеше на север към Еолийските острови, най-отдалечените сред всички в Средиземно море – обиталище на Четирите вятъра според вярванията на древните.

Скоро щеше да си е у дома.

Дом. Той си поигра наум с горчиво-сладката дума, питайки се какво всъщност означава. Убежище; място на уединение, на спокойствие. Диоген извади от джоба си кутия цигари, скри се от вятъра в палубната каюта и като запали една, вдиша дълбоко. Не беше пушил повече от година – откак за последно се бе прибирал вкъщи – и сега никотинът му помагаше да успокои възбудения си мозък.

Върна мислите си към двата дни отвратително пътуване, които бе прекарал: Флоренция, Милано, Люцерн – където зашиха раната му в една безплатна клиника, – Страсбург, Люксембург, Брюксел, Амстердам, Берлин, Варшава, Виена, Любляна, Венеция, Пескара, Фоджа, Неапол, Реджо ди Калабрия, Месина и накрая Милацо. Четиридесет и осемчасовото мъчение във влака го бе оставило обезсилен, схванат и изтощен.

Ала сега, докато гледаше как слънцето умира на запад, той почувства как силата на тялото и ума му се възвръща. Беше поразтърсил Констанс във Флоренция; и тя не бе – не би могла – да го последва. Оттогава беше променял самоличността си многократно и до такава степен беше забъркал следата си, че нито тя, нито който и да било друг би могъл да се надява да разплете кълбото. Отворените граници на Европейския съюз в комбинация с отскачането до Швейцария и повторното влизане в ЕС под различна самоличност щеше да озадачи и обърка дори и най-упорития и умел преследвач.

Тя нямаше да го открие. Нито пък брат му. Пет години, десет, двайсет – имаше всичкото време на света да планира следващия си, последен ход.

Стоеше на палубата и вдишваше мириса на морето; с всяка глътка въздух по тялото му се разливаше благословено спокойствие. Сега за първи път от месеци непрестанният сух и подигравателен гласец в главата му стихна до шепот, почти недоловим сред плисъка на морските вълни:

Лека нощ, дами: лека нощ, мили дами: лека нощ, лека нощ [14] „Хамлет“, Шекспир. – Б.пр.

Специален агент Алойзиъс Пендъргаст слезе от автобуса на „Виале Джаноти“ и тръгна през малкия парк с чинари, покрай една неугледна въртележка. Беше облечен като себе си – сега, след като се намираше в безопасност извън Съединените щати, не се налагаше дегизировка. На „Виа ди Риполи“ той пое наляво, като спря пред големите железни порти, които водеха в манастира на сестрите на Сан Джовани Батиста. Една малка табелка простичко го обозначаваше като „Вила Мерло Бианко“. Отвъд вратите той чуваше смесицата от викове на ученици в междучасие.