Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

… а след това щеше да я остави заедно със своя дъждобран в уличката.

Той се приближи към ъгъла. Петнайсет крачки, десет, девет, сега…

Зави и спря напрегнат, а след това – удивен. Там нямаше никого.

Бързо се огледа, напред и назад: никой. Сега той беше на острия ъгъл, сляп, без да е в състояние да види кой идва, от която и да е посока.

Усети пристъп на паника. Някъде беше сбъркал. Но къде бе отишла тя? Беше ли го изиграла по някакъв начин? Това не му се виждаше възможно.

Той спря, осъзнавайки, че сега е в задънена улица. Ако завиеше зад ъгъла отпред, към „Борго Теголайо“, много по-широка и по-осветена, и тя беше там, щеше да го види – и тогава би загубил цялото си преимущество. От друга страна, ако тя се намираше зад него и той тръгнеше назад, това също би съсипало предимствата му.

Стоеше неподвижен и мислеше трескаво. Небето продължи да се стъмнява и сега той осъзна, че това не беше само заради дъжда, а защото вечерта се беше спуснала като мъртва ръка над града. Не можеше да стои тук вечно: трябваше да върви, да завие зад единия или зад другия ъгъл.

Въпреки студа, усети, че му става топло под дъждобрана. Трябваше да изостави плана си, да се обърне и да се върне по пътя, по който бе дошъл – да прибере, тъй да се каже, своя флангов маньовър, сякаш никога не го е започвал. Така щеше да е най-добре. Нещо беше станало. Тя беше направила друг завой някъде и той я беше изгубил – това беше. Тогава трябваше да помисли за друга атака. Може би трябваше да отиде до Рим и да й позволи да го последва в катакомбите на Свети Каликст. Този популярен туристически обект, с неговите безименни слепи улици, би бил идеалното място да я убие.

Той се обърна и тръгна назад към „Виа деи Коверели“, като предпазливо зави зад първия ъгъл. Уличката беше пуста. Спусна се по нея – и тогава внезапно, с ъгълчето на окото си, улови мигновено движение от една от арките горе; инстинктивно се хвърли встрани, точно когато една сянка се спусна върху него и той усети неизбежния удар на скалпел, който мина през дъждобрана и сакото му, последван от пламтящата болка на разрязана плът.

С вик той се извъртя и още докато падаше, замахна със собствения си скалпел в блестяща дъга, като се целеше във врата й. По-богатият му опит с острието, съчетан с невероятна бързина, си каза думата, когато скалпелът му срещна плът в мъглявина от кръв; но когато продължи да пада, той осъзна, че тя бе извъртяла главата си в последния момент и острието му, вместо да пререже гърлото й – леко я беше по-рязало по бузата.

Той рухна тежко върху калдъръмената настилка, с блокиран от изумление мозък, претърколи се и скочи със скалпел в ръка – но нея вече я нямаше, беше изчезнала.

В този момент разбра нейния план. Посредствената й дегизировка не беше случайност. Тя му се беше показала, така както той й се бе показал. Беше му позволила да я заведе до точката на засада и тогава я бе използвала срещу него. Бе контрирала неговия контраудар.

Простата му брилянтност го удиви.

Той стоеше и гледаше надвисналите над него каменни арки. Видя разтрошения корниз от пиетра серена, от който – без съмнение – тя го беше нападнала. Високо горе успя да съзре тънкия отрязък стоманеносиво небе, от което се отцеждаха дъждовни капки.

Той направи стъпка и се олюля.

Усети, че му прималява, когато чувството за парене отстрани се засили. Не посмя да разкопчае дъждобрана си и да провери; не можеше да си позволи да се появи кръв от външната страна на дрехите му – това щеше да привлече внимание. Завърза колкото се може по-стегнато колана на дъждобрана, в опит да превърже раната.

Кръвта би привлякла внимание.

Когато чувството за слабост премина и съзнанието му излезе от шока на атаката, той осъзна, че му се предоставя удобен случай. Беше порязал главата й и нямаше съмнение, че кърви обилно, както кърви всяко такова порязване. Тя не можеше да скрие такава рана и кръвта, дори и с шал. Не можеше да го преследва из Флоренция, докато по лицето й се лееше кръв. Трябваше да се оттегли някъде, да се почисти. Което разкриваше пред него подходяща възможност да избяга, да се отърве от нея – завинаги.

Сега беше моментът. Ако можеше да избяга от нея, лесно би могъл да приеме друга самоличност и оттам да продължи към последната си дестинация. Там никога нямаше да го намери – никога.

Той се спусна колкото е възможно по-небрежно по улицата към стоянката за таксита на края на „Борго Сан Джакопо“. Докато вървеше, усети как кръвта се просмуква в дрехите му и се спуска на тънки струйки по крака. Болката беше незначителна и той беше сигурен, че се касае по-скоро за срязване по дължината на гръдния кош, без да са засегнати важни вътрешни органи.