Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Трудно е да се повярва, че светлина и звук могат да причинят увреждане на мозъка.

— Всеки невролог ще ти каже, че извънмерният страх, болка, стрес или гняв, могат да увредят човешкия мозък, да убият мозъчни клетки. Посттравматичното стресово разстройство в крайната си форма всъщност води до мозъчно увреждане. Диоген просто е довел това до неговия максимален завършек.

— Било е замислено от самото начало.

— Да. Не е съществувал никакъв граф Кахорс. Диоген е дал парите за реставрацията на гробницата. А самото древно проклятие е придало точно драматичната окраска, която Диоген обожава. Очевидно е организирал тайно своя собствена версия на шоуто, неизвестно за техниците и програмистите. Тествал я е първо върху Джей Липър, а после върху египтолога – Уичърли. Спомни си, Винсънт, главната му цел бяха не хората в гробницата: по националната телевизия течеше предаване на живо. Милиони хора щяха да бъдат засегнати.

— Невероятно.

Пендъргаст наведе глава.

— Не. Напълно логично. Целта му е била да пресъздаде ужасното, непростимо Събитие… за което аз бях отговорен.

— Не започвай да се самообвиняваш.

Агентът вдигна поглед отново, сребристите му очи внезапно потъмняха върху израненото лице. Той заговори с тих глас, сякаш говореше на себе си.

— Аз съм създател на брат си. И през всичкото това време не съм го знаел – никога не се извиних, нито пък компенсирах онова, което съм сторил. И това е нещо, с което ще трябва да живея през остатъка от живота си.

— Извинявай, че го казвам, но това са пълни глупости. Не знам всичко, но със сигурност знам, че случилото се на Диоген е било злополука.

Пендъргаст продължи, гласът му беше дори по-тих, сякаш изобщо не беше чул.

— Единствената причина за съществуването на Диоген съм аз. А може би моята причина да съществувам е той.

Ролсът навлезе в територията на летище „Кенеди“ и продължи напред към терминал 8. Щом закова до бордюра, Пендъргаст излезе, последван от Д’Агоста.

Агентът вдигна куфарчето си и стисна ръката на Д’Агоста.

— Късмет на изслушването, Винсънт. Ако не се върна, Проктър ще се занимае с делата ми.

Д’Агоста преглътна.

— Като заговори за връщане, има нещо, което исках да те питам.

— Да?

— Това е… труден въпрос.

Пендъргаст направи пауза.

— За какво става дума?

— Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген.

Сребристите очи на агента изстинаха.

— Знаеш за какво говоря, нали?

Пендъргаст продължаваше да не казва нищо, но погледът му беше толкова студен, че Д’Агоста почти изпита желание да отклони очи.

— Когато моментът настъпи, ако ти се колебаеш… той няма да се поколебае. Така че искам да знам дали ще си в състояние да… – Д’Агоста не можа да довърши изречението.

— Въпросът ти, Винсънт? – дойде леденият отговор.

Д’Агоста го погледна отново, без да каже нищо. След малко Пендъргаст се обърна рязко и изчезна в терминала.

Диоген Пендъргаст се спусна бавно към ъгъла на „Виа делло Спроне“ и после обратно към „Виа Санто Спирито“. Констанс Грийн не се виждаше, беше тръгнала по „Виа деи Коверели“, както той бе предвиждал. И сега щеше да го чака в засада да заобиколи ъгъла.

За да се увери в това, той се спусна бързо по „Виа Санто Спирито“ и спря точно преди началото на „Коверели“, като се изравни със старинната, изрисувана с техника сграфито фасада на някакъв отдавна забравен дворец. С изключителна предпазливост той надзърна зад ъгъла.

Отлично. Тя все още не се виждаше – беше завила зад първия остър завой и нямаше съмнение, че го чакаше да се покаже от срещуположната посока.

Плъзна ръка в джоба си и напипа кожен калъф, от който извади скалпел с дръжка от слонова кост, идентичен с онзи, който беше оставил под възглавницата й. Хладната му тежест го успокои. Отброявайки секундите, той разтвори чадъра си и зави. След това тръгна самоуверено по „Виа деи Коверели“ – обувките му отекваха по калдъръмената настилка на тясната уличка, горната част на тялото му бе скрита под черния чадър. Нямаше нужда да се прикрива: тя нямаше да погледне назад зад ъгъла, за да види кой се приближава от другата посока. Не би очаквала появата му от тази страна.

Той закрачи по стръмните камъни, лъхащи на урина и кучешки изпражнения, на повръщано и мокро. Старинната уличка пазеше дори миризмата на средновековна Флоренция. Като държеше скалпела скрит в облечената си в ръкавица ръка, той се приближи до първия остър завой. След това визуализира удара си. Тя щеше да е с гръб към него; той щеше да се приближи отстрани, да хване врата й с лявата си ръка, докато насочва скалпела към онази сладка трапчинка, точно под лявата ключица; дължината на острието на скалпела щеше да е достатъчна да пререже брахиоцефалната артерия в точката, където тя се разделяше на сънна и субклавиална. Нямаше да има време дори да извика. Щеше да я държи, докато умира; щеше да я люлее; щеше да остави кръвта й да се стича по него, както беше направил веднъж преди… при съвсем различни обстоятелства…