Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Констанс Грийн, точно където я искаше.

Дъждът намаля. Той сви чадъра си, но остана до прозореца на магазина, като продължи да разглежда предметите с явен интерес. Виждаше далечното й, почти неразличимо отражение, като чакаше тя да пристъпи в морето от чадъри и така да го изгуби от поглед за момент.

Веднага щом това стана, той хукна, спринтираше безшумно по „Борго Теголайо“ с развят дъждобран. Пресече улицата и навлезе в една тясна алея, „Здручоло де’Пити“; стигна до края й и тогава сви отново наляво, поемайки по „Виа Тосканела“. След това пресече един малък площад и продължи по „Виа дело Спроне“, докато направи пълна обиколка и се върна обратно на „Виа Санто Спирито“, петдесетина метра по-надолу от антикварния магазин, където се бе шлял малко по-рано.

Спря малко преди пресечката с „Виа Санто Спирито“, за да си поеме дъх.

…палто на плъх, гарванова кожа, пресечени петолиния

на нивата [10] Из „Кухите хора“, Т. С. Ештьг, изд. „Народна Култура“, 1993 г. – Б.пр.

Той се насили да върне мисълта си обратно към работата, ядосан на шепнещия глас, който никога не му даваше мира. Когато тя видеше, че той вече не е на улицата, щеше да предположи – би трябвало да предположи, – че е завил по малката алея точно зад антикварния магазин: „Виа деи Коверели“. Щеше да си мисли, че той е пред нея, че върви в противоположната посока, срещу нея. Но, както африканския бивол, той сега се намираше зад нея, бяха разменили местата си.

Диоген познаваше добре „Виа деи Коверели“. Беше една от най-тъмните, най-тесни улички във Флоренция. Средновековните постройки се надвесваха над улицата в каменни арки, които скриваха небето и правеха алеята дори и в слънчеви дни мрачна като пещера. На всичкото отгоре уличката криволичеше странно, извиваше зад църквата „Санто Спирито“, правеше два завоя под прав ъгъл и най-сетне се сливаше със самата „Виа Санто Спирито“.

Диоген вярваше в интелигентността на Констанс и в странните й способности за разследване. Той знаеше, че тя със сигурност е проучила картата на Флоренция и внимателно е подбрала подходящия момент, в който да го атакува. Убеден беше, че във „Виа деи Коверели“ е съзряла отлична точка за засада. Ако беше поел по нея, както се надяваше, че мисли Констанс, това щеше да е нейният шанс. Единственото, което тя трябваше да стори, бе да заобиколи и да навлезе в алеята от срещуположния край, след което да се спотаи в участъка на резките завои, в очакване на пристигането на Диоген. Никой, който се криеше в този тъмен ъгъл, не би могъл да бъде забелязан, от който и да е край на алеята.

Диоген вече бе премислил всичко това още предишния ден, докато летеше към Италия.

Тя не знаеше, че той вече е предвидил всичките й ходове. Не знаеше, че последната му маневра е разменила картите. Сега той щеше да се приближава към нея изотзад, вместо отпред.

Преследвачът сега е преследван.

Ролсът полетя по горната платформа на моста Трайбороу, небостъргачите на Манхатън се издигаха на юг, задрямали в предизгревния час. Проктър шофираше без усилие през трафика – натоварен дори в четири сутринта, – оставяйки след себе си другите коли, чиито сърди клаксони отекваха все по-ниско, докато се отдалечаваше.

Пендъргаст седеше отзад, преоблечен като инвестиционен банкер, пътуващ по бизнес за Флоренция, снабден с необходимите документи, осигурени от Глин. До него седеше Д’Агоста, мълчалив и мрачен.

— Не схващам – произнесе той накрая. – Просто не разбирам как Диоген е могъл да нарече това „идеално престъпление“.

— Аз разбирам – но твърде късно – отговори Пендъргаст с горчивина. – Нещата стоят така, както ти обясних на път за музея миналата нощ. Диоген е искал да причини на света болката, която е била причинена на самия него. Искал е да пресъздаде… ужасното Събитие, което разруши живота му. Помниш, че споменах, че стана жертва на едно садистично изобретение, „къщичка на болката“? Гробницата на Сенеф не беше нищо друго, освен пресъздаване на тази къщичка на болката. В по-голям и по-ужасяващ мащаб.

Ролсът намали покрай будката за плащане на магистралната такса, след което отново ускори.

— Какво стана в гробницата тогава? Какво се случи на всички онези хора?

— Все още не съм напълно сигурен. Но забеляза ли, че някои от жертвите вървяха със странна, тътреща се походка? Което ме навежда на мисълта за неврологичния ефект „влачещ се крак“, който понякога се наблюдава при страдащи от мозъчно възпаление. Способността им да се движат е намалена по един много специфичен начин – трудно им е да спускат краката си плавно към земята. И ако помолиш капитан Хейуърд да инспектира гробницата, убеден съм, че тя ще открие мощни лазери, скрити между мигащите лампи. Да не споменавам изобилието от машини за дим и високоговорители, далеч надхвърлящи всичко, което би било необходимо. Изглежда Диоген е проектирал комбинация от мигащи светлини, лазер и звук, за да предизвика поражение в определен дял от мозъка. Проблясващите лазери и звук въздействат върху вентромедиалния кортекс на мозъка, който потиска агресията и атавистичното поведение. Жертвите биха изгубили всяка задръжка, чувството за самообладание и умереност, поддавайки се на всеки случаен порив. Всичко – пометено от инстинктивни импулси.