Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

За щастие, бе запазил различните паспорти, портфейла, кредитни карти и лични документи. Полицията щеше да открие куфара и багажа и да го свърже с Менцес; но нямаше да могат да идентифицират самоличността, под която пътуваше: господин Джералд Боском от Южен Пенрид, Сидни. А сега бе вече крайно време да остави настрана всички странични мисли, всички малки съзнателни и несъзнателни душевни тикове, фанфари и шепнещи гласове, които съставляваха неговия вътрешен пейзаж – и да измисли план за действие.

Той затвори спортната страница и премина към работа.

Без мисъл за добро и зло – единствено от ярост тласкана тя бързаше към отмъщение. [7] „Метаморфози“, Овидий. – Б.пр.

Констанс Грийн единствена можеше да го разпознае. Тя бе неприемлива опасност. Докато го преследваше той не можеше да се оттегли към окопите си и да прегрупира своите сили. Но все пак не всичко бе изгубено. Този път се беше провалил, поне отчасти, но му оставаха много години живот, за да състави и осъществи нов план и нямаше да допусне втори провал.

Но докато тя беше жива, той никога нямаше да е в безопасност.

Констанс Грийн трябваше да умре.

Господин Джералд Боском взе романа, който беше купил, разтвори го и започна да чете.

Убийството й щеше да изисква чист, изпипан до последната подробност план. Мислите му се насочиха към африканския бивол – най-опасното животно, преследвано от човека. Африканският бивол използваше особена стратегия при лов: единствен сред животните той знаеше как да превърне преследвача в преследван.

Докато четеше, в главата му се оформи план. Той го обмисли, като прехвърляше в съзнанието си различни места за неговото изпълнение и отхвърляше всяко от тях в движение, преди да достигне – на Шеста глава – до перфектния мизансцен. Планът щеше да проработи. Той щеше да обърне ненавистта на Констанс срещу самата нея.

Сложи книгоразделител между страниците, затвори романа и го пъхна под мишницата си. Първата част на плана беше да й се покаже, да бъде умишлено видян – ако тя бе успяла да го последва тук. Но не можеше да поема повече рискове, да прави повече предположения.

Изправи се, преметна палтото през ръката си и тръгна към терминала, като гледаше разсеяно наляво и надясно, наблюдавайки човешката маса, понесена от безполезните си занимания, приливна вълна от сиво и още сиво: пластове сиво, една безконечна сивота. Когато отново мина покрай „Бордърс“, очите му се спряха за миг върху старомодна жена, която купуваше „Вог“; беше облечена в кафява вълнена пола с африкански мотиви и бяла риза, евтин шал обгръщаше шията й. Кестенявата й немита коса падаше вяло върху раменете. На гърба си носеше малка черна раница.

Диоген премина бавно покрай книжарницата и влезе в кафенето „Старбъкс“, шокиран, че Констанс е направила такъв посредствен опит да се дегизира. Шокиран и от това, че бе успяла да го последва.

Или може би не беше тя ?

Тя трябваше да е. За да го открие по друг начин би трябвало да е врачка.

Той си взе малка чаша екологичен зелен чай и кроасан и се върна на мястото си, като внимаваше да не поглежда към жената. Би могъл да я убие тук – щеше да е лесно, – но нямаше да е в състояние да се изплъзне от многобройната охрана на летището. Щеше ли тя да се опита да посегне на живота му на такова оживено място? Достатъчно ли я беше грижа за собствения й живот, та да вземе по-сериозни мерки, или единствената й цел бе да сложи край на неговия?

Той нямаше отговор.

Господин Джералд Боском приключи с чая и кроасана, изчисти трохите от върховете на пръстите си, изтупа палтото си и възобнови четенето на новопридобития трилър. След няколко минути извикаха пътниците от първа класа от неговия полет. Когато показа бордната си карта на служителя на входа, очите му обходиха отново пътеките на терминала, но жената беше изчезнала.

— Добър ден – поздрави той сърдечно, когато взе остатъка от билета си и влезе в самолета.

Винсънт Д’Агоста влезе в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891 и спря на вратата. В камината бумтеше огън, лампите бяха запалени и в стаята цареше небивало оживление. Столовете бяха издърпани плътно към книжните лавици, а в средата се издигаше голяма маса, отрупана с книжа. Проктър стоеше от едната страна и говореше нещо по безжичния си телефон, докато Рен, с по-непокорна от всеки друг път коса, се беше задълбочил над една купчина книги на бюро в ъгъла. Дребният мъж изглеждаше притеснен и някак остарял.