Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Незабавно, почти несъзнателно Диоген се завъртя и се метна през разбития прозорец, след което тежко се приземи върху бетонната платформа и се превъртя неколкократно, вдигайки прах и разпилявайки парчета стъкло. Той се изправи с лудо биещо сърце тъкмо навреме, за да види как последният вагон на влака изчезва в тъмната паст на тунела.

Стоеше там зашеметен. И все пак през мъглата на замайването, през шока, болката и изживения страх един образ упорстваше: ужасното спокойствие, с което тя – Констанс – се целеше в него отново и отново. Липсваше всякаква емоция, изражение, каквото и да е, в особените й очи…

Освен несломима решителност.

Всеки, който наблюдаваше джентълмена, минаващ през терминал Е на бостънската аерогара „Лоугън“, би забелязал елегантен мъж в средата на шейсетте с кестенява, посивяваща на слепоочията коса и грижливо поддържана прошарена брада, облечен в син блейзер с бяла риза, разкопчана на яката и червена копринена кърпичка, подаваща се от горното джобче. Очите му бяха искрящо сини, скулите – широки, а лицето открито, румено и жизнерадостно. През ръката си бе преметнал черно кашмирено палто, което остави на лентата за проверка на багажа заедно с обувките и часовника си.

Щом мина проверката, джентълменът закрачи енергично по коридора на терминала, като спря само пред книжарница „Бордърс“ близо до изход 7. Той се вмъкна вътре, прегледа рафтовете с трилъри и с явно удоволствие откри новопоявилия се том на Джеймс Роулинс. Взе книгата, издърпа един „Таймс“ от стелажа и ги занесе на касиерката, като я поздрави с едно сърдечно „добър ден“, разкривайки в акцента и дикцията австралийския си произход.

После джентълменът си избра място близо до изхода и разтвори вестника рязко. Внимателно изчете световните и национални новини, като обръщаше страниците с рязко, отработено движение. В нюйоркските репортажи вниманието му бе привлечено от малка бележка: Мистериозна стрелба във влак на „Амтрак“.

Очите му пробягаха по най-важните подробности: прострелян мъж в „Лейк Шамплен“ на излизане от гара Пен; свидетели описват стрелеца като възрастна жена; нарочената жертва се хвърля от влака и изчезва в тунелите под гара Пен; цялостното претърсване не успява да идентифицира нападателя, нито да открие оръжието. Полицията продължава да разследва.

Той обърна страницата и сканира уводната статия, като се намръщи леко на нещо, с което очевидно не беше съгласен, но лицето му бързо се проясни.

Педантичен наблюдател – какъвто всъщност имаше – не би видял нищо повече от един богат австралиец, който чете „Таймс“, докато чака полета си. Но приятното, някак апатично изражение на лицето му не бе нищо повече от маска. Вътре в главата му кипеше смесица от ярост, невяра и жестоко самообвинение. Неговият свят бе свършил, проектът му бе съсипан. Нищо не бе успяло. Входът към Ада: разрушен. Марго Грийн: още жива. Брат му: на свобода. И най-неприемливото от всичко: Констанс Грийн не беше мъртва.

Като се усмихваше той обърна на спортната страница.

Констанс не се беше самоубила. По отношение на нея си беше правил много грешно сметките. Всичко, което знаеше за човешката природа, говореше, че тя ще отнеме живота си. Беше особнячка, душевно нестабилна – не беше ли тя, която от десетилетия се люшкаше по тънкия ръб между здравия разум и лудостта? Беше я блъснал здравата. Защо не бе паднала? Беше разрушил всички опори в живота й, всяка поддръжка, която имаше – беше опровергал всяко нейно убеждение. Беше удавил цялото й съществуване с нихилизъм.

В дългия си, защитен и небелязан с особени събития живот, Констанс винаги се бе носила по течението колебливо, несигурна за какво е предопределена, объркана по отношение смисъла на живота си. С горчива яснота Диоген сега виждаше, че бе разпръснал объркването й, че й бе дал нещо, което никой друг не би могъл да й даде: това, за което да живее. Тя беше намерила нова, блестяща цел в живота.

Да убие него.

По принцип това не би го тревожило. Онези, които се бяха сблъскали с него – а те бяха неколцина, – не бяха оцелели достатъчно дълго, за да направят втори опит. Той беше отмил греховете си в тяхната кръв. Но вече виждаше, че тя не е като другите. Не можеше да разбере как го беше идентифицирала във влака – освен ако някак го бе проследила от музея. И продължаваше да се чувства разстроен от изключителното хладнокръвие, с което бе стреляла в него. Беше го принудила да скочи през прозореца, да избяга недостойно в паника, изоставяйки куфара си с ценното му съдържание.