Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той отмести поглед към прозореца и огледа лениво платформата. Приветства го пейзаж от сивкави сенки. Един едър началник-влак търпеливо даваше напътствия на млада жена с бебе. Покрай тях притича пътник с куфарче в ръка, бързайки да хване последния експрес от Мидтаун за Доувър на съседния перон. Слаба възрастна жена мудно се влачеше на несигурните си крака. Тя спря и втренчи очи във влака, след това погледна билета си, преди да продължи нататък.

Диоген ги видя всички, но ги удостои с малко внимание. Те бяха просто ефимерни образи, развлечение за съзнанието му… което да го отвлича от други, по-вбесяващи мисли.

След първите няколко минути – мигове на страдание, невяра и нажежена до бяло ярост – той повече или по-малко бе успявал да държи мисълта за собствения си провал на разстояние. Истината беше, че предвид обстоятелствата се бе справял доста добре: винаги бе имал многобройни планове за изход от ситуацията и тази вечер бе осъществил най-подходящия от тях до последната подробност. Беше минал едва половин час, откакто бе напуснал музея. А вече благополучно седеше в „Лейк Шамплен“, нощния влак за Монреал. Това беше идеалният влак за целта му: спираше на Колд Спринг, на Хъдсън за смяна на електрическия локомотив с дизелов и на всички пътници се даваха трийсет минути да се поразтъпчат.

Диоген щеше да използва това време да направи една последна визита на старата си приятелка Марго Грийн.

Спринцовката за подкожна инжекция бе вече пълна и нежно сгушена в подаръчната си кутия, красиво опакована и превързана с панделка. Тя беше пъхната в куфара заедно с най-ценните му вещи – албумите с изрезки, личната му фармакопея на халюциногени и опиати, зловещите малки дрънкулки и играчки, които никой, който ги бе зърнал, не бе оживял – всичко набутано в горното отделение. Достатъчно дрехи и дегизировка, за да стигне безопасно до дома, висяха в чантата за костюми в малкия килер до вратата. А в джоба му на сигурно лежаха документите и паспортите му.

Сега всичко, което оставаше, беше да мисли колкото се може по-малко за онова, което се бе случило. Той постигаше това като отново и отново насочваше мислите си към Марго Грийн.

В изтощителните му дисциплинирани подготовки за светлинно-звуковото шоу тя беше единственото развлечение, което си бе позволил. Тя беше единственото продължение на по-раншните етапи от плана му. За разлика от другите, тя бе лесна мишена, от която можеше да се отърве с малък риск, време или усилие.

Какво го бе привлякло специално в нея – по-силно, от да кажем Уилям Смитбак, Нора Кели, Винсънт Д’Агоста или Лора Хейуърд? Не беше сигурен, но предполагаше, че е дългата й свързаност с музея – с помпозните, скучни, шибани, дидактични, жалки, безинтересни, закостенели мозъци, сред които бе погребан – като Хюго Менцес – за много повече години, отколкото му се искаше да преброи. Беше непоносимо проточила се агония. Всички те трябваше да бъдат ликвидирани от светлинно-звуковото шоу – с изключение на нея. Беше се провалил с останалите, но с нея нямаше да допусне да се провали.

Доставяше му удоволствие да прави състрадателните си визити в нейното състояние на кома, което се бе погрижил да удължи, държейки я на ръба на смъртта, докато сърцето на овдовялата й майка се късаше от мъка. Беше една отвара от страдание, от което той пиеше на големи глътки и чийто стипчив вкус възобновяваше жаждата му за живата смърт, която бе негов живот.

На вратата се почука.

— Влез – каза Диоген.

Прислужникът вкара портативен бар на колелца, който разположи на свързаната с него масичка.

— Нещо друго, сър?

— За момента – не. Можете да приготвите леглото ми за след час.

— Много добре, сър. Тогава ще взема поръчката ви за закуска. – И мъжът се оттегли с пореден почтителен поклон.

Диоген остана седнал още известно време, загледан навън към перона. После бавно извади плоска сребърна манерка от вътрешния джоб на сакото си. Отвори я и изля стотина грама от яркозелената течност – която му изглеждаше бледосива – в чашата на портативния бар. След това измъкна една лъжица от кожената си чанта: сребърна лъжица с гравирания родов герб на семейство Пендъргаст на дръжката, малко стопена накрая. Държеше я както друг би държал новороденото си дете. Внимателно, нежно той сложи лъжицата напречно върху чашата и пусна бучка захар вътре. След това взе охладената вода и я изля върху бучката капка по капка. Преливайки над краищата на лъжицата като захарен шадраван, подсладената вода падна в течността отдолу, като се превърна първо в млечнозелен, а след това в красив опалесцентен нефрит – доколкото очите му бяха в състояние да възприемат цветно.