Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Всичко това бе направено без и най-малката следа на припряност.

Диоген внимателно остави лъжицата настрана и вдигна чашата към устните си, наслаждавайки се на леко горчивия вкус. Той завинти капачката на манерката и я прибра обратно в джоба си. Това беше единственият съвременен абсент, който бе открил, съдържащ същата отлична пропорция пелинов екстракт, както в старите рецепти от деветнайсети век. И затова бе достоен да се пие по традиционния начин.

Той отпи още една глътка и се облегна удобно в стола. Какво беше казал Оскар Уайлд за пиенето на абсент? Първият етап прилича на обикновено пиене, вторият – когато започнеш да виждаш чудовища и жестоки неща, но ако можеш да проявиш упорство, ще се издигнеш до третия стадий, когато ще виждаш неща, които искаш да виждаш, удивителни, странни неща.

Странно как, независимо от количеството изпит алкохол, Диоген никога не беше стигал до втория етап – не че особено се бе старал.

Малкият високоговорител високо на стената се обади:

Дами и господа, говори начатик-влакът. Добре дошли на борда на „Лейк Шамплен“, който спира в Йонкърс, Колд Спринг, Пукипси, Олбани, Саратога Сприигс, Платсбърг, Сейнт Ламбърт и Монреал. Последно повикване. Моля сега всички посетители да напуснат влака…

Докато слушаше Диоген се усмихна леко. „Лейк Шамплен“ беше един от двата луксозни пътнически влака, все още използвани от Амтрак. Като взе две свързани спални в първа класа и ги остави отворени помежду им, Диоген си осигури един доста удобен апартамент. По един престъпно небрежен начин политиците бяха позволили американския железопътен транспорт – на времето обект на завист от цял свят – да бъде занемарен и доведен до разруха. Но това също беше мимолетно неудобство: скоро щеше да се върне в Европа, където хората разбираха от удобно и приятно пътуване.

Отвън край прозореца бързо премина запъхтяна жена, един прислужник подтичваше след нея, натоварен с куфарите й. Диоген вдигна чашата си, разклащайки леко бисерната течност. Влакът щеше да тръгне всеки момент. И сега за първи път – предпазливо, като човек, който се приближава към опасно животно – той си позволи кратък миг на размисъл.

Беше почти непоносимо да мисли за това. Петнайсет години планиране, грижливо дегизиране, ловка интрига, изобретателен похват… и всичко това за нищо. Мисълта за цялата работа и времето, които бе вложил само в Менцес – да измисли историята му, да изучи занаята му, да получи назначение, да работи години наред, да присъства на всичките тъпи събрания и да слуша бездарното мънкане на сухите куратори – всичко това бе напълно достатъчно да го запрати по спиралата на умопомрачението. А след това дойде и последното представление – в целия си объркан и страховит блясък: педантичното медицинско изследване за това как да се превърнат напълно нормални хора в кръвожадни социопати, без да се използва нищо друго, освен звук и светлина – изваждането от строя на инхибиторния мозъчен път с помощта на лазерна светлина, травмираща енториналния кортекс и сливиците, което спомагаше за отприщването на рудиментарни функции… И тогава идваше ред на собственото му специално светлинно-звуково шоу, прикрито зад мултимедийното представление, което щеше да подчини всички – и изпробването му върху техника и онзи задник, Уичърли…

Всичко беше толкова перфектно. Дори проклятието на гробницата, което той бе използвал толкова красиво, добавяше ефект на изисканост: размекваше хората и ги подготвяше психологически за кошмара на светлинно-звуковото шоу. Би могло да проработи. Всъщност бе проработило – с изключение на един елемент, който никога не би могъл да предвиди: бягството на брат му от Херкмур. Как бе успял? И все пак се бе появил на сцената точно навреме, за да развали всичко за пореден път.

Колко типично за Алойзиъс. Алойзиъс, който – като по-малко надарения брат – винаги бе изпитвал мрачно удоволствие от това да съсипва нещата, които той съграждаше с любов. Алойзиъс, който, давайки си сметка, че винаги ще бъде задминаван в интелектуално отношение, бе направил крайната стъпка да го подложи на едно Събитие, което със сигурност да…

На това място ръката, която държеше чашата, започна да трепери и Диоген незабавно прекрати този ред на мисли. Нямаше значение: той щеше да остави на брат си още един подарък за свое собствено удоволствие: ужасната смърт на Марго Грийн.

Проскърцаха спирачки; от високоговорителите прозвуча поредното съобщение на диспечера, след което сред скриптене на метални колела влакът запълзя по перона. Диоген бе на път: Колд Спринг, Канада, Европа и у дома.