Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Няма време за обяснения – каза Пендъргаст. – Капитан Хейуърд, вие и лейтенант Д’Агоста тръгвате към предната част на гробницата. Там ще откриете повечето гости, струпани на входа. Довеждате ги тук и им помагате да излязат през дупката в стената. Но бъдете внимателни: много от тях със сигурност са получили психически разстройства като резултат от светлинно-звуковото шоу. Може да започнат да буйстват. Погрижете се да не причинят паника. – Той се обърна към Смитбак: – А ние с вас трябва да намерим генератора.

— По дяволите генератора! Тръгвам да търся Нора.

— Няма да успеете да намерите никого, докато не спрем това пъклено шоу.

Смитбак спря.

— Но…

— Повярвайте ми, знам какво правя.

Журналистът се поколеба, след което кимна неохотно.

Пендъргаст измъкна второ фенерче от джоба си и му го подаде и двамата тръгнаха един до друг напред в мъглата. Пред тях се разкри истинска касапница – ранените, отпуснати направо върху мраморния под стенеха, виждаха се и безжизнени тела в гротескни, неестествени пози, явно стъпкани до смърт от тълпата. Подът бе осеян с парчета от керамични съдове. Смитбак преглътна и се опита да укроти бясно препускащото си сърце.

Пендъргаст освети с фенерчето си тавана и най-сетне лъчът се спря върху дълъг каменен корниз. Той насочи пистолета си, стреля и отнесе един от ъглите на корниза, откривайки електрически кабел, който пушеше и пускаше искри.

— Не биха им позволили да скрият кабелите в стените на гробницата – обясни той. – Трябва да потърсим още корнизи.

Пендъргаст бавно прокара лъча на фенерчето по дължината на гипсовия корниз, боядисан така, че да изглежда като от камък. Той стигаше до един ъгъл, където се срещаше с втори корниз и оттам една по-голяма отливка минаваше през портала към съседното помещение.

Те прескочиха няколко тела, струпани пред вратата и влязоха в следващата камера на гробницата. Смитбак потръпна от мигащите лампи, които Пендъргаст ликвидира с четири добре прицелени изстрела.

Когато последният изстрел отекна в сумрака, от разнасящата се мъгла изникна един силует, който влачеше и тътреше крака, сякаш затрудняван от тежестта на окови. Устните му се движеха сякаш крещи, но Смитбак не чуваше нищо поради оглушителните звуци.

— Внимавайте! – изкрещя той, докато човекът се хвърляше към Пендъргаст. Агентът сръчно отскочи, като препъна куцащият мъж и го блъсна настрана. Онзи тежко падна на земята и се затъркаля, неспособен да се изправи.

Преминаха в трето помещение, следвайки линията на корнизите. Изглежда всички те се сливаха в една фалшива ниша на отсрещната стена. Под нея имаше голям сандък от времето на XX династия, позлатен и сложно гравиран. Беше поставен зад стъклена витрина, кой знае как останала непотрошена сред околните опустошения.

— Там! – Пендъргаст се отправи нататък, вдигна едно счупено колело от колесница и с все сила го запрати към витрината, разбивайки стъклото на късчета. Отстъпи назад и като вдигна оръжието си отново, стреля в старинната бронзова ключалка на ковчежето. После прибра пистолета си и вдигна тежкия капак. Вътре бръмчеше и вибрираше един голям генератор. Пендъргаст измъкна нож от джоба си, бръкна вътре и преряза една жица; генераторът се закашля и замря. Гробницата потъна в абсолютен мрак и тишина.

И все пак тишината не беше пълна. Сега Смитбак можеше да чуе какофония от викове и писъци, която долиташе от предната секция на гробницата: подобно истерия на концерт. Той се изправи и се опита да пробие тъмата с лъча на фенерчето си.

— Нора! – изкрещя Смитбак. – Нора ?

Внезапно светлината на фенерчето му огря изправена фигура, полускрита в една ниша. Смитбак я зяпна с изненада. Въпреки, че мъжът беше облечен в безупречно бели вратовръзка и фрак, той носеше черна маска на лицето си, а ушите му бяха покрити с някакви слушалки. В ръката му имаше малко устройство, наподобяващо дистанционно. Човекът стоеше толкова неподвижно, че Смитбак чак се зачуди дали не е поредният холографски образ, но тогава като по команда мъжът вдигна ръка и дръпна маската си.

Пендъргаст се бе втренчил в мъжа и ефектът от свалянето на маската бе забележителен. Агентът застина, след което се сгърчи, сякаш бе получил електрически шок. Лицето му, обикновено бледо, сега стана мораво.

На Смитбак се стори, че човекът със смокинга реагира дори по-силно. Той внезапно се присви, като човек, готов да хукне. После се съвзе и бавно се изправи в цял ръст.