Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Това бе нещо съвсем съзнателно планирано.

Тя хвана пулсиращата си глава с една ръка, като побутваше жената бавно напред към Втория проход на Бога и изхода на гробницата оттатък. Но разбунената маса от хора блокира отново тясната врата в отсрещния край.

— Минавайте по един! – извика Нора.

Точно пред нея един мъж се опитваше да си пробие път през тълпата. Тя се протегна и хвана яката на смокинга му със свободната си ръка. Той се огледа диво и се завъртя към нея.

— Кучка! – изкрещя той. – Ще те убия!

Нора се дръпна ужасена и мъжът отново започна да разблъсква хората пред себе си. Но не беше единствен: всички наоколо крещяха, вилнееха от ярост с изскочили от орбитите очи – напомняха на пуснати от лудница, на оживяла картина на Бош, представяща ада.

Тя го чувстваше и по себе си: поразяваща възбуда; неясна, нефокусирана ярост; надвиснало чувство за гибел. Все още нищо не се бе случило. Нямаше стрелба, нямаше масово убийство – нищо, което да обясни това масово умопомрачение…

Нора забеляза музейния директор, Фредерик Уотсън Колъпи. Лицето му изглеждаше разстроено и той се олюляваше към входа – единият му крак се влачеше безжизнено по земята. Тътрене – туп. Тътрене туп.

Колъпи я забеляза и отчаяното му лице се просветли. Той залитна към нея:

— Нора! Помогни ми!

Сграбчи ранената жена и Нора тъкмо се канеше да му благодари за помощта, когато Колъпи я блъсна грубо на земята.

Нора го погледна ужасена.

— Какво, по дяволите, правите? – Тя пристъпи напред да помогне на жената, но Колъпи я хвана с невероятна сила, беше забил ръце в нея и я стискаше като удавник. Тя се опита да се освободи, но отчаяната му хватка бе шокираща. В своето безумие той усука ръката си около врата й.

— Помогни ми! – извика той отново. – Не мога да вървя!

Нора заби лакът в слънчевия му сплит и той залитна, но продължи да я стиска.

Внезапно хватката около врата й се разхлаби и тя видя, че Виола свирепо рита Колъпи по кокалчетата на краката. В следващия миг той дръпна ръката си с вик и рухна на пода, като се гърчеше и сипеше ругатни.

Нора хвана Виола и двете се дръпнаха назад от побеснялата тълпа, към задната стена на Залата на колесниците. Чу се грохот и звън на стъкло, когато една витрина се срути.

— Главата ми, главата ми! – простена Виола и притисна ръце към очите си. – Не мога да мисля ясно.

— Сякаш всички са се побъркали.

— Имам чувството, че аз се побърквам.

— Сигурно е от мигащите светлини – каза Нора и се закашля. – И звуците… или може би има някакъв газ в мъглата.

— Какво искаш да кажеш?

В този момент над тях се появи огромно изображение – една триизмерна въртяща се спирала. Тя бавно се завъртя с глух, стенещ звук… след което звукът стана пронизителен, чу се друг, по-висок с четвърт тон, после трети, и затуптяха и запулсираха в дисонанс, докато спиралата ускоряваше все повече движението си. Нора я гледаше втренчено като хипнотизирана. Беше холографска проекция, това трябваше да е. Но изглеждаше толкова истинско… не приличаше на нищо, което е виждала преди. То я притегляше, всмукваше, опитваше се да я хвърли във водовъртеж от безумие.

Тя с огромно усилие откъсна очи.

— Не го гледай, Виола!

Виола цялата трепереше, очите й бяха приковани във въртящия се образ.

— Спри! – размаха пред лицето й свободната си ръка Нора.

Виола поклати глава, очите й продължаваха да гледат втренчено.

— Шоуто! – каза Нора и я разтърси. – То прави нещо с разсъдъка ни!

— Какво…? – Гласът на Виола прозвуча като упоен. И когато погледна Нора, очите й бяха кръвясали – точно каквито бяха станали очите на Уичърли.

— Шоуто. Въздейства на мозъците ни. Не го гледай, не слушай!

— Аз… не разбирам. – Виола завъртя очи.

— На пода! Затисни очите и ушите си!

Нора откъсна парче от роклята си и го върза върху очите на Виола. Точно когато се канеше да повтори процедурата върху себе си, забеляза мъж, който стоеше в една ниша в отсрещния ъгъл. Беше с бели вратовръзка и фрак, напълно спокоен, с маска на очите, с леко наклонена глава, скръстени пред гърдите ръце, стоеше като закован, сякаш чакаше. Менцес.

Поредна илюзия ли беше?

— Запуши ушите си с пръсти! – извика Нора и се смъкна до египтоложката.

Двете се свиха в ъгъла, стиснаха очи и се опитаха да се изолират от ужасното, гротескно шоу на смъртта.

Смитбак хукна след Пендъргаст през опразнените музейни зали; лъчът от фенерчето на агента осветяваше пътя им по протежението на кадифените въжета. За няколко минути стигнаха ротондата, стъпките им отекваха по белия мрамор; секунди по-късно двамата се появиха на величествените, покрити с червени пътеки стъпала пред музея. Сега по „Мюзиъм Драйв“ се стичаха полицейски коли с вой на сирени и скърцащи спирачки. Смитбак чуваше глухото бучене на хеликоптери отгоре.