Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Агентът отново прибави малко количество и температурата рязко скочи. Чакаха сякаш цяла вечност.

— Вижте какво, не може ли просто да смесите всичко сега?

— Ако ние с вас се взривим, за другите няма надежда, господин Смитбак.

Репортерът се постара да овладее нетърпението си, като продължи да разклаща колбата и да отчита градусите, а Пендъргаст наливаше капка по капка, правейки паузи след всяка порция, която прибавяше. Най-сетне остави чашата настрана.

— Първият стадий е завършен. А сега вземете делителната фуния и сложете вътре малко дестилирана вода, ей оттам.

Смитбак вдигна указания лабораторен съд, който приличаше на удължена електрическа крушка, от чието дъно излизаше дълга стъклена тръбичка с кранче. Извади стъклената запушалка отгоре и наля дестилирана вода от нещо като кана, която се охлаждаше при другите неща.

— Поставете я изправена в леда, ако обичате.

Смитбак се подчини.

Пендъргаст взе колбата и невероятно внимателно прехвърли съдържанието й в делителната фуния. Смитбак го наблюдаваше боязливо, докато пристъпваше към последните необходими действия. Сега в чашата имаше бяла паста. Пендъргаст вдигна чашата, разгледа я за кратко, след което се обърна към Смитбак.

— Да тръгваме.

— Това ли е? Свършихме ли? – Смитбак продължаваше да чува ропота, който сега се бе издигнал до кресчендо, съпровождан от все по-истерични писъци.

— Да.

— Е, да побързаме тогава и да взривим вратата!

— Не – тази врата е твърде масивна. Дори и да можехме, щяхме да убием хора: в момента всички те са се събрали от другата страна. Знам по-добро място за взлом.

— Къде?

— Последвайте ме. – Пендъргаст вече се бе обърнал и вървеше към изхода. Стъпките му преминаха в бяг, той държеше чашата грижливо. – Навън е, в метростанцията. За да стигнем, трябва да излезем от музея и да притичаме през обръча от зяпачи. Вашата задача, господин Смитбак, е да ме преведете през тълпата.

Със свръхчовешко усилие Нора се опита да се успокои и да фокусира мислите си. Осъзна, че не пада в кладенеца: усещането бе илюзорно. Холографските насекоми бяха разпилели тълпата, причинявайки нарастваща паника. Отвратителните ниски пулсиращи звуци бяха станали по-силни, като адски барабанен ритъм, а мигащите светлинки светеха по-ярко и болезнено, отколкото си бе представяла, че е възможно. Това определено не бяха лампичките, които бе видяла по време на тестовете на апаратурата: тези просветваха толкова рязко, че сякаш проникваха чак до мозъка й.

Тя преглътна и се огледа наоколо. Холографският образ на мумията бе изчезнал, но димните машини продължаваха да работят и саркофагът бълваше вряща мъгла, която изпълваше погребалната камера като надигаща се вода. Светлините примигваха през нея все по-бързо и всеки лъч разцъфваше отвратително в мътните талази.

Виола се препъна до нея и Нора протегна ръка към египтоложката.

— Добре ли си?

— Не, не съм. Какво, по дяволите, става тук, Нора?

— Аз… аз нямам представа. Някаква ужасна повреда.

— Тези насекоми не бяха повреда. Трябва да са били програмирани. А светлините… – Виола присви очи.

Мъглата вече стигаше до кръста им и продължаваше да се кълби. Докато гледаше към нея, Нора усети, че я обхваща неописуема паника. Скоро цялата стая щеше да е в дим, който заплашваше да ги погълне всички… Сякаш бяха на път да се удавят в мъглата и хаоса от светлини. Тълпата все по-сигурно изпадаше в истерия, носеха се викове и откъслечни писъци.

— Трябва да изведем хората оттук – произнесе тя задъхано.

— Да, непременно. Но, Нора, просто не мога да мисля…

Недалеч от тях тя видя как един мъж жестикулира бясно. В едната си ръка държеше значка, която проблясваше ярко под лъчите на мигащите лампички.

— Моля всички да запазят спокойствие – крещеше той. – Аз съм полицай от Нюйоркското полицейско управление. Ще ви изведем оттук. Но, моля ви, всички запазете спокойствие!

Никой не му обърна дори и най-малко внимание.

Още по-близо Нора чу познат глас да вика за помощ. Обръщайки се, тя видя кмета на няколко крачки, приведен надолу и кашлящ в мъглата.

— Жена ми! Падна. Елизабет, къде си?

Тълпата внезапно се втурна назад като отливна вълна, съпровождана от писъци и Нора усети, че се понася с останалите против волята си. Видя как ченгето под прикритие бива пометено под натиска на телата.

— Помощ! – изкрещя кметът.

Нора се бореше да се добере до него, но могъщият порив на тълпата я отнесе надалеч и един нов грохот от озвучителната система погълна истеричните викове на кмета.