Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Подайте ми шишето със сярната киселина, но първо го избършете.

Смитбак откри бутилката, измъкна я от леда, подсуши я и я връчи на Пендъргаст, който внимателно изля част от съдържанието й в силно охладената колба. Разнесе се гадна парлива миризма. Когато изсипаното количество задоволи агента, той отстъпи назад и затвори шишето.

— Проверете температурата, моля.

Смитбак се наведе към термометъра, извади го от колбата и го приближи към свещта, за да разчете стойностите.

— Излишно е да отбелязвам – рече Пендъргаст сухо, – че трябва да сте извънредно внимателен с пламъка на свещта. Също така ще спомена, че в контакт с тъкани тези киселини разяждат за секунди.

Ръката на Смитбак рязко се дръпна.

— Подайте ми азотната киселина. Следвайте същата процедура, ако обичате.

Репортерът избърса бутилката и я даде на Пендъргаст. Агентът я отвори и я вдигна на нивото на очите си, като разглеждаше етикета.

— Докато прибавям от този реактив, искам от вас да разбърквате сместа с термометъра и да засичате температурата през интервали от трийсет секунди.

— Добре.

Пендъргаст изсипа от киселината в разграфен мерителен цилиндър и започна да я налива малко по малко в изстудената колба, а Смитбак разбъркваше.

— Десет градуса – обяви журналистът.

Още няколко капки киселина.

— Осемнайсет… двайсет и пет… Бързо се покачва… Трийсет…

Сместа започна да дими и Смитбак почувства топлината върху лицето си, придружена от отвратителна воня. Ледът около колбата беше започнал да се топи.

— Не вдишвайте изпаренията – каза агентът като спря да налива. – И продължавайте с разбъркването.

— Трийсет и пет… трийсет и шест… трийсет и четири… трийсет и един…

— Стабилизира се – отбеляза агентът с осезаемо облекчение в гласа. Продължи да прибавя азотна киселина съвсем бавно.

В тишината на залата Смитбак сякаш долови нещо. Заслуша се напрегнато: бяха далечни писъци, притъпени до глух шепот. После откъм гробницата се разнесе тъп звук, последван от още един и още един, докато накрая не се превърна в монотонно барабанене.

Той се изправи рязко.

— Исусе, те блъскат по вратата!

— Господин Смитбак! Продължавайте да засичате температурата.

— Да, добре… Трийсет… двайсет и осем… двайсет и шест… Приглушеният ропот не спираше. Пендъргаст наливаше толкова ужасно бавно, че Смитбак си помисли, че ще откачи.

— Двайсет. – Опита се да се съсредоточи. – Осемнайсет. Моля ви, побързайте. – Усети, че пръстите му треперят и докато вадеше термометъра няколко пръски смес от азотна и сярна киселина капнаха по външната страна на ръката му.

— О, мамка му!

— Не спирайте да разбърквате, господин Смитбак.

Чувството беше сякаш върху кожата му има разтопено олово и той виждаше как от черните петънца, където бяха паднали киселините, се издига тънък пушек.

Пендъргаст приключи с прибавянето.

— Аз ще поема оттук. Сложете ръката си в леда. Смитбак мушна ръка в големия съд за шампанско, а агентът грабна кутийка със сода бикарбонат и я разкъса.

— Подайте ми ръката си.

Той я извади от леда. Пендъргаст посипа сода по раните, като междувременно разбъркваше реакционната смес.

— Сега неутрализирахме киселините. Ще остане неприятен белег, нищо повече. Моля възобновете бъркането, докато подготвя прибавянето на следващия компонент.

— Окей – кимна Смитбак послушно. Ръката му сякаш гореше, но мисълта, че Нора е в гробницата правеше тази болка незначителна.

Агентът извади поредното шише от леда, подсуши го и внимателно измери част от съдържанието в една малка бехерова чаша.

Чукането по вратата и писъците сякаш ставаха все по-френетични.

— Докато наливам, вие бавно ще разклащате колбата в леда – като бетонобъркачка. Дръжте я наклонена и следете температурата на всеки петнайсет секунди. Не разбърквайте – дори не позволявайте термометърът да чукне стъклото. Разбрахте ли?

— Да.

С мъчителна бавност Пендъргаст започна да прибавя от реактива, а репортерът разклащаше.

— Температурата, господин Смитбак?

— Десет… двайсет… Вдига се… Трийсет и пет… – Потта, която изби по челото на агента, ужаси Смитбак кажи-речи повече от всичко останало. – Все още е трийсет и пет… Моля ви, побързайте, за бога!

— Продължете равномерното разклащане – рече Пендъргаст, а хладният му спокоен глас контрастираше с влажното чело.

— Двайсет и пет… – Далечното думкане продължаваше без прекъсване. – Двайсет… дванайсет… десет…