Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Нима вратите са заяли? – изрева Смитбак.

— Ами-и-и-и… за момента, да.

Настъпи раздвижване. Ясно беше, че гостите не желаят да си тръгнат, оставяйки приятелите и близките си в гробницата.

— Ако обичате, насочете се към изхода! – извика Манети. – Гардовете ще изпратят всички навън. Няма причина за паника. – Последваха още протести от страна на някои високопоставени личности, които очевидно не бяха навикнали да получават нареждания.

Мамка му , помисли си Смитбак. Ако нямаше за какво да се притесняват, защо гласът на Манети трепереше? Той в никакъв случай нямаше да позволи да бъде „ескортиран“ извън сградата точно когато ставаше интересно – особено пък докато Нора бе затворена в онова мазе.

Той се огледа наоколо, след което се измъкна от залата. Кадифените въжета продължаваха до коридора на приземния етаж, осветяван единствено от захранваните с батерии табели „Изход“. Вдясно имаше друг, преграден коридор, който се губеше в мрак. Въоръжените с фенерчета гардове вече насочваха тълпите възмутени гости навън.

Смитбак хукна към мястото, където коридорът се разклоняваше, прескочи въжето, притича през мрака и се вмъкна в един вход, маркиран Алкохолно хранилище, род Rattus.

Той се прилепи до рамката на вратата и зачака.

Винсънт Д’Агоста и Лора Хейуърд притичаха между кадифените въжета, спуснаха се по стъпалата на музея и се понесоха по „Мюзиъм Драйв“. Входът към метрото се намираше на ъгъла на 81-а улица – очукан метален навес, покрит с потъмнели медни плочи. Наблизо Д’Агоста забеляза паркирания телевизионен ван, от който излизаха многобройни кабели, виеха се през ливадата и изчезваха в един от прозорците на музея. На покрива на вана бе разположена бяла сателитна чиния.

— Насам! – Д’Агоста си запроправя път през тълпата, като здраво стискаше брадвата. Хейуърд вървеше до него и размахваше на всички посоки полицейската си значка.

— НПУ – викаше тя. – Направете път, моля.

В случаите, когато тълпата зяпачи не проявяваше ентусиазъм от идеята да се дръпне, Д’Агоста вдигаше брадвата над главата си с две ръце и бавно започваше да я снишава. Пред тях веднага се отваряше спретната пътечка.

Изтичаха до задния край на вана. Хейуърд държеше тълпата назад, докато Д’Агоста се изкатери по бронята и оттам на покрива.

От возилото изскочи някакъв мъж.

— Какво, по дяволите, правите? – кресна той. – Тук приемаме на живо!

— НПУ, отдел „Убийства“ – съобщи Хейуърд и се изпречи между мъжа и колата.

Д’Агоста се закрепи на покрива на вана и отново вдигна брадвата над главата си.

— Хей, не може така!

— Само стой и гледай. – С един страхотен удар Д’Агоста отнесе металните подпорки, които крепяха сателитната чиния и ги запрати настрани. След това халоса чинията с плоския край на секирата: веднъж, втори път… Със скърцане на метал тя се прекатури през ръба на бронята и падна с трясък на улицата.

— Вие луд ли сте…? – подхвана го техникът.

Без да му обръща внимание, Д’Агоста скочи, хвърли брадвата настрана и двамата с Хейуърд се затичаха през множеството по посока на входа към метрото.

Д’Агоста смътно съзнаваше, че до него тича Лора Хейуърд: неговата Лора, която беше наредила да го изхвърлят от кабинета й едва преди няколко дни. Беше си помислил, че я е загубил безвъзвратно – но ето че тя го беше потърсила.

Тя го беше потърсила. Приятна мисъл. Той си отбеляза да се върне към нея, ако преживееше остатъка от нощта.

Щом достигнаха входа, те се спуснаха по стълбите и се насочиха към будката за билети. Хейуърд тикна значката си под носа на жената вътре.

— Капитан Хейуърд, отдел „Убийства“ към НПУ. – В музея има проблем и се налага да опразним станцията. Позвънете на транспортните власти и ги накарайте да отцепят района до нова заповед. Не искам никакви мотриси да спират тук. Разбрахте ли ме?

— Да, мадам.

Те прескочиха бариерата, втурнаха се по коридора и излязоха на самата спирка. Все още беше рано – нямаше девет – и двайсетина души чакаха метрото. Хейуърд прекоси платформата и Д’Агоста я последва. В дъното коридорът се разклоняваше и отгоре висеше голяма табела с надпис:

Нюйоркски природонаучен музей Входна алея Отворено само в работното време на музея.

Коридорът беше преграден с ръждясала метална решетка, заключена с масивен катинар.

— По-добре поговори с хората – прошепна Хейуърд, след което извади пистолета си и го насочи към ключалката.