Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Сега мумията отвори челюсти, сухите устни пропукаха и се залющиха, докато разкриваха редица кафяви, прогнили зъби. Устата зейна като покрита с черна слуз дупка, която започна да се пени и да се криви. После, докато Нора гледаше потресена, тя се преобрази в гъмжило отвратителни черни хлебарки, които запълзяха и зашумоляха извън зловонното отверстие. Още едно ужасно стенание и последва второ избухване на мигащите лампички, които блестяха толкова силно, че когато затвори очи, тя продължи да ги вижда през стиснатите си клепачи…

… но един отвратителен бръмчащ звук я накара да ги отвори отново. Сега изглеждаше така, сякаш мумията повръща чернота – рояците насекоми се надигаха в полет, хлебарките се преобразиха в тлъсти, мазни оси, а челюстите им тракаха като куки за плетене, когато полетяха към публиката по ужасно правдоподобен начин.

Нора усети, че й се завива свят и се олюля, хващайки инстинктивно човека до нея – кмета, – сам застанал несигурно на краката си.

— О, Боже!

Тя чу някой да повръща, вик за помощ – и после – суетня от кратки писъци, когато тълпата се втурна назад, като се опитваше да се спаси от насекомите. Макар Нора да знаеше, че сигурно са генерирани холографски, както всичко останало, те изглеждаха поразително истински, докато летяха право към нея, всяка със злобно извадено жило, проблясващо с отрова. Тя залитна назад, усети, че пропада без опора, както крадците падаха в кладенеца, към хор от стенания и вопли около нея, подобно писъците на прокълнато създание, погълнато от самия ад.

Констанс се събуди от предпазливо почукване по вратата на спалнята й. Без да отваря очи, тя се обърна на другата страна с въздишка и притисна лице във възглавницата.

Чукането се повтори, сега малко по-силно.

— Констанс? Констанс, наред ли е всичко? – Беше гласът на Рен – остър, разтревожен.

Констанс се протегна лениво – сладострастно, – след което седна в леглото.

— Добре съм – отговори тя леко раздразнена.

— Има ли нещо?

— Няма нищо, благодаря.

— И не си болна?

— Определено не. Добре съм.

— Извини ме, че ти досаждам. Просто никога не си спала през целия ден, както сега. Вече е осем и половина, мина времето за вечеря, а ти все още си в леглото.

— Да – беше всичко, което Констанс произнесе в отговор.

— Ще желаеш ли тогава обичайната си закуска? Зелен чай и препечена филийка, намазана с масло?

— Не искам обичайната закуска, благодаря, Рен. Ако можеш да го уредиш, бих хапнала яйца на очи, сок от червени боровинки, пушена херинга, пет-шест парчета бекон, половин грейпфрут и кифличка с конфитюр.

— Аз… много добре. – Тя го чу да се суети по пътя към залата срещу стълбището.

Констанс се отпусна назад върху възглавницата и отново затвори очи. Беше спала дълго и дълбоко, без никакви сънища – твърде необичайно за нея. Припомни си бездънното смарагдово зелено на абсента, странното чувство за лекота, предизвикано от него – сякаш се гледаше отстрани. Тайна усмивка премина по лицето й, изчезна, след това се върна отново, сякаш предизвикана от някакъв спомен. Тя се намести по-дълбоко във възглавницата и отпусна тялото си под меките чаршафи.

Постепенно, съвсем постепенно, започна да си дава сметка, че усеща нещо. В стаята имаше миризма, необичайна миризма.

Тя отново седна в леглото. Не беше… неговата миризма; беше нещо, което не смяташе, че е долавяла преди. Не беше неприятно всъщност… просто различно.

Огледа се наоколо за миг, като се опитваше да открие източника. Провери масичката отстрани, но без успех.

Разбра чак когато плъзна ръка под възглавниците.

Там откри нещо: един плик и дълга кутия, увита в старинна хартия и вързана с черна панделка. Оттук се носеше мирисът: мускусен аромат, напомнящ за гъсти, дълбоки гори. Тя бързо я измъкна.

Пликът беше от кремава ленена хартия, а кутията бе толкова дълга, че да побере точно диамантена огърлица или може би гривна. Констанс се усмихна и се изчерви силно.

Тя отвори плика нетърпеливо. Оттам изпаднаха три листа, гъсто изписани с елегантен почерк. Започна да чете.

„ Надявам се, че си спала добре, скъпа ми Констанс: сладкия сън на невинните.

Твърде е вероятно това да е за последен път. И все пак – ако приемеш съвета в това писмо – сънят може да се върне отново, и то много скоро.

Докато се наслаждавах на неусетно отлитащите мигове с теб аз, трябва да призная, се питах нещо. Какво е било през всичките тези години да живееш под един покрив с чичо Антоан, мъжа, когото ти наричаш Енок Ленг: мъжът, който брутално уби сестра ти, Мери Грийн?