Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Аха. Най-накрая. Знаете, за специални ефекти.

Пендъргаст върна вниманието си към монитора, синята светлина се отразяваше в наситено сивите му очи. Включиха се още мигащи светлини, последвани от странен грохот.

Ендърби внезапно се изправи в стола.

— Чакайте. Не би трябвало да става така.

Аудио-предаването от гробницата продължи, донасяйки засилващ се ропот сред присъстващите. Пендъргаст се обърна към Хейуърд.

— Капитане, предполагам, че докато сте извършвали огледа за безопасност, сте се консултирали с плановете на гробницата и съседните помещения.

— Така е.

— Ако се наложи, кое е най-подходящото място да се форсира вход от външната страна на гробницата?

Хейуърд помисли за миг.

— Има един коридор, който свързва станцията на метрото на 81-а улица с входа на метрото към музея и минава зад гробницата. Между пешеходната алея и погребалната камера има място, където зидът е дебел само към седемдесет сантиметра.

— Седемдесет сантиметра дебелина на какво?

— Бетон. Това е носеща стена.

— Седемдесет сантиметра бетон – промърмори Д’Агоста. – Все тая дали са седемдесет сантиметра или сто метра. Не можем нито да преминем през нея, нито да я разбием. Не и навреме.

Над малката стая легна страшна тишина, прекъсвана единствено от силно бумтене откъм залата отвън и придружено от ропота на тълпата. Когато Д’Агоста вдигна очи, раменете на Пендъргаст изглеждаха видимо отпуснати. Случва се, помисли си той с тръпка на ужас. Диоген спечели. Помислил е за всичко и няма едно шибано нещо, което да можем да направим, за да го спрем.

Но в този момент той видя, че Пендъргаст трепва. Очите на агента светеха ярко и той дишаше на пресекулки. Обърна се към един от гардовете:

— Вие – името ви?

— Ривера, сър.

— Знаете ли къде е препараторският отдел?

— Разбира се, сър.

— Идете и ми донесете оттам една бутилка глицерол.

— Глицерол?

— Препарат, използван за омекотяване на животинска кожа – със сигурност има поне няколко. – След това Пендъргаст се обърна към Манети: – Изпратете двама от вашите охранители в химическата лаборатория. Нужни са ми шишета сярна и азотна киселина. Трябва да са в хранилището с опасните материали.

— Може ли да попитам…?

— Няма време за обяснения. Също така ще имам нужда от делителна фуния със спирателен кран в долния край, както и от дестилирана вода. И от термометър, ако намерят. – Агентът се огледа, взе лист хартия и молив, написа нещо набързо и подаде листа на Манети: – Да попитат лаборант, ако имат някакви проблеми.

Манети кимна.

— Междувременно залата да се опразни, моля. Искам всички да излязат навън, освен хората от НПУ и музейните гардове.

— Ясно. – Манети махна с ръка на двамата охранители и те излязоха от стаята.

Пендъргаст се обърна към техниците:

— Няма какво повече да направите тук. Напуснете заедно с останалите.

Те скочиха, нямаха търпение да излязат час по-скоро.

Сега Пендъргаст погледна Д’Агоста:

— Винсънт? Имам работа за теб и за капитан Хейуърд. Идете до станцията на метрото. Помогни й да открие онова слабо място в стената.

Д’Агоста и Лора си размениха погледи.

— Добре.

— И още нещо, Винсънт. Онзи кабел, който сряза. – Пендъргаст махна към един от екраните. – Диоген трябва да има скрита резерва: излъчването продължава. Моля те, погрижи се за това.

— Разбрано. – И Д’Агоста напусна стаята, следван от Хейуърд.

— Това е направо смайващо! – прошепна кметът в ухото на Нора. Холографските образи на крадците, които разрушаваха погребалната камера, сега се приближаваха към самия отворен саркофаг. Те трепереха, колебаеха се, докато най-сетне един се реши да надзърне вътре.

— Злато! – ахна гласът от записа. – Чисто злато!

Гласът зад кадър продължи напевно:

И сега настъпва моментът на истината. Крадците са се навели над саркофага и не могат да отлепят очи от златния ковчег на Сенеф. За древните египтяни златото било повече от благороден метал. Почитали го като свещено. Това бил единственият им познат материал, който не потъмнявал, не избелявал и не ръждясвал. Те предполагали, че е безсмъртен, веществото, от което е направена кожата на самите богове. Ковчегът символизирал безсмъртния фараон, възкръснал в кожата си от злато: същата кожа, която Ра, Богът на Слънцето, носел по време на пътуването си по небето, изливайки златната си светлина над земята.

Всичко, откраднато до този момент, било само прелюдия към това: сърцето на гробницата.