Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Всичко трябвало да бъде унищожено. Единствените ценности, взети от гробницата, щели да бъдат изнесени на парчета и допълнително раздробени в първия възможен момент. Металите щели да бъдат претопени; на скъпоценностите, инкрустираните лазурит, тюркоаз и яспис, предстояло да бъдат изтръгнати от гнездата им и полирани наново. След това цялото съкровище щяло бързо да се изнесе от Египет, за да изчезне всеки остатък от могъществото на божествения фараон.

Такава била съдбата на всеки красив и скъп предмет в гробницата – пълно унищожение. Многогодишната работа на хиляди занаятчии за един ден била превърната в купчина потрошени останки.

Какофонията от ругатни, викове и удари се увеличи. Нора хвърли поглед към кмета и жена му; и двамата наблюдаваха сцената зяпнали, потресени и напълно запленени. Същото можеше да се каже и за останалата част от тълпата. Дори полицейските служители и снимачният екип изглеждаха възхитени. Виола Маскелене улови погледа й, кимна и направи одобрителен знак, вдигайки палци.

Нора отново потръпна. Гробницата на Сенеф щеше да донесе успех – огромен успех. А тя самата – не можеше да не си го помисли – бе главният куратор по изложбата. Това откриване щеше да й донесе голяма червена точка. Менцес се бе оказал прав: това щеше да изстреля кариерата й към звездите.

Коментарът зад кадър продължи:

След като унищожили Залата на колесниците и помъкнали всички ценни вещи, крадците продължили към най-дълбоко разположената секция на гроба: тъй наречения Дом на златото, самата погребална камера. Това била най-богатата – и най-опасна! – част от гробницата. Защото тук почивал самият фараон, а тялото му според древноегипетските вярвания било мумифицирано, но не и мъртво.

Все още стиснали факлите, разгорещени и потни след набега, холографските образи преминаха под арката и навлязоха в погребалната камера. Вратите се отвориха и тълпата ги последва, след което се скупчи пред друга бариера, която се спускаше от тавана. Невидимият глас продължи:

Погребалната камера била мястото за почивка на мумифицираното тяло на фараона, което съхранявало неговата душа Ба, една от петте души на мъртвите.

Грабежът бил планиран за посред бял ден. Това било умишлено: според египетските вярвания душата Ба на фараона отсъствала от гробницата през деня, тъй като по това време пътувала със слънцето по небосвода. По залез тя отново щяла да се слее с мумията на починалия владетел. Горко на крадеца, останал в гробницата по мръкнало, когато мумията щяла да се съживи отново.

Ала тези крадци били невнимателни. В онези времена нямало часовници, а в недрата на гробницата слънчевият циферблат нямало да върши работа. Ето защо жреците не можели да преценят времето. Затова те и не подозирали, че навън слънцето вече се скрива…

За пореден път разбивачите се впуснаха в пристъп на насилие, започнаха да трошат канопите, разпиляха мумифицираните органи на Сенеф, отвориха кошовете със зърно и хлябове, разхвърляха наоколо храната и мумифицираните животни, обезглавиха статуите. После се заеха със самия огромен саркофаг, като подпъхнаха кедрови пръти под тежкия един тон капак и започнаха да го надигат милиметър по милиметър, докато най-накрая той падна и се строши на две.

Нора усети, че някой я хваща за лакътя, обърна се и видя кмета, който й се усмихваше.

— Фантастично е! – прошепна той и й намигна. – Изглежда проклятието на Сенеф най-сетне е обезсилено.

Като гледаше голата му глава и кръглото лице, Нора се усмихна вътрешно. Той поглъщаше всичко като пораснало дете. Всички бяха такива.

В съзнанието й вече нямаше място за съмнение: шоуто имаше огромен – чудовищен! – успех.

Д’Агоста наблюдаваше с покруса как техниците френетично набират команди на клавиатурите си.

— Какво не е наред? – попита Хейуърд.

Ендърби неспокойно изтри влажното си чело.

— Не знам. Терминалът просто не приема командите ми.

— Не може ли да не ги въвеждате по компютърен път?

— Вече опитахме това. Не става.

Хейуърд се обърна към Манети.

— Предупредете охраната в гробницата. Кажете им, че прекратяваме шоуто. – Тя извади радиостанцията си и се подготви да говори със собствените си подчинени. После спря и настойчиво загледа Манети, който бе пребледнял. – Какво има?

— Опитвам се да се свържа с моите хора в подземието. Няма връзка. Никаква.

— Как така? Те са на по-малко от петдесет метра.