Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Трябва да направя нещо.

— Чуйте ме! – изкрещя тя с все сила. – Слушайте, всички да ме чуят !

Намалелите писъци край нея говореха, че поне част от хората са я чули.

— За да се измъкнем оттук трябва да действаме съгласувано. Ясно? Всички да се хванат за ръце и да се движат към изхода! Недейте да тичате и да се блъскате! Следвайте ме!

За нейно изумление и облекчение тази кратка реч сякаш имаше успокояващ ефект. Виковете стихнаха още и тя усети, че Виола стиска ръката й.

Сега мъглата стигаше до гърдите, а повърхността й се вълнуваше и протягаше към тях млечнобели пипала. Само след малко щяха да потънат в нея и да не виждат нищо.

— Кажете на околните! Не пускайте ръце! Следвайте ме!

Нора и Виола поеха напред и поведоха хората. Последва нов потресаващ тътен, който се почувства по-скоро физически, отколкото със слуха – и множеството отново се люшна в пълна паника, като изостави всяко подобие на ред.

— Дръжте си ръцете! – изкрещя тя.

Но беше твърде късно: тълпата сякаш беше загубила разсъдък. Нора усети, че я влачат нанякъде, почти премазана от напора, а въздухът бе буквално изстискан от дробовете й.

— Престанете да се блъскате! – Но вече никой не я слушаше. Чу как Виола също призовава към спокойствие, но гласът й бе погълнат от паникьосаните писъци и дълбоките тътнещи звуци, които отекваха в гробницата. Светлинките не спираха да примигват, всяка причиняваше кратка, ослепителна експлозия от искри сред мъглата. С всяко ново примигване тя се чувстваше все по-особено – натежала, почти като дрогирана. Това, което изпитваше, не бе страх: беше нещо друго. Какво ставаше с главата й?

Тълпата се втурна към Залата на колесниците, обладана от безумна животинска паника. Нора стискаше ръката на Виола с всички сили. Внезапно ниското бумтене бе прерязано от нов звук – пронизително скимтене на прага на чуване, който се надигаше и спадаше като вой на таласъми. Ужасяващият писък разтърси съзнанието й като изстрел и увеличи странното усещане за отдалеченост. Следващият порив на тълпата изтръгна ръката на египтоложката от нейната.

— Виола!

Ако имаше отговор, то той потъна в хаоса от звуци.

Съвсем внезапно налягането около нея намаля, като че ли бяха в шише, чиято тапа бе махната. Тя вдиша с благодарност и разтърси глава в опит да проясни разсъдъка си. Мъглата наоколо сякаш се отразяваше от друга мъгла, надигаща се в съзнанието й.

В мрака отпред изникна един стълб. Тя се прилепи към него и с облекчение осъзна, че знае къде се намира. Вратата към Залата на колесниците беше точно срещу тях. Само ако можеха да се доберат до нея през този адски дим…

Тя се притисна към стената и опипом тръгна край нея, като се държеше настрани от истеричното множество, докато стигна до изхода. Хората се блъскаха и пълзяха, късаха дрехите си, образувайки кървав клин. От скритите високоговорители се разнесе ужасяващо стенание, а пронизителните таласъмски писъци му пригласяха. Под атаката на този шум Нора почувства внезапен световъртеж, все едно, че потъваше – същото противно гадене, което понякога изпитваше, когато имаше треска. Тя се препъна и направи огромно усилие да се задържи на крака: да падне сега щеше да означава край.

Чу вик и видя през кълбетата мъгла как тълпата прегазва една паднала на пода жена. Нора инстинктивно се наведе напред, хвана протегнатата й ръка и й помогна да се изправи. Лицето на жената кървеше, единият крак бе изкривен, явно счупен, но беше жива.

— Кракът ми – простена жената.

— Облегнете се на рамото ми – извика Нора.

Тя се вклини в потока от хора и двете преминаха през вратата към Залата на колесниците. Ужасен, все по-силен натиск… след което внезапно се освободи пространство и хората започнаха да се въртят дезориентирани, с разкъсани дрехи, кървящи, ридаещи и викащи за помощ. Жената се бе отпуснала на рамото й безсилно и стенеше. Най-после тук щяха да са вън от смъртоносната преграда…

Но странно защо не стана така. Тя не можеше да се отърве от звука, нито от мъглата, нито от мигащите лампи.

Огледа се невярващо. Нивото на мъглата продължаваше да се покачва бързо и от тавана проблясваха още светлини – безмилостни, заслепяващи експлозии, всяка от които сякаш затъмняваше още повече разсъдъка й.

Виола е права, помисли си тя неопределено. Не беше повреда. В сценария не се споменаваше нито за мигащи лампи, нито за мъгла в Залата на колесниците; това бе предвидено само за погребалната камера.