Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Не се приближавайте! – извика Хейуърд и размаха значка. – Полицейска акция в действие!

— Идентифицирайте се!

— Капитан Лора Хейуърд, „Убийства“.

Това изглежда ги обърка.

Смитбак видя, че Пендъргаст се прицелва внимателно и се притисна още по-плътно към стената.

— Залегнете , капитане! – изрева единият от полицаите.

— Пазете се! – долетя отговорът на Хейуърд.

— Готови? – попита Пендъргаст спокойно. – Броим до три. Едно…

— Повтарям, капитане, залегнете!

— Две…

— И аз повтарям, идиоти такива! Пазете се!

— Три.

Чу се друг изстрел, последван почти веднага от ужасен, разтърсващ грохот и въздушната струя блъсна в гърдите Смитбак и го прикова към студения под. За миг цялата станция се изпълни с циментов прах. Смитбак лежеше по гръб замаян, а над него се сипеха парчета цимент като дъжд.

— Мили боже! – Това беше гласът на Д’Агоста, но самият той бе невидим във внезапно настъпилия мрак.

Смитбак смътно чу объркани викове от другия край на станцията. Той се изправи до седнало положение, като се давеше и пръскаше слюнки, със звънтящи уши. В този момент усети върху рамото си една успокояваща ръка и чу гласа на Пендъргаст в ухото си.

— Господин Смитбак? Влизаме сега, имам нужда от помощта ви. Спрете шоуто – късайте жици, събаряйте монитори, разбийте лампите, но спрете шоуто. Трябва да направим това преди всичко друго – дори преди да помогнем на хората. Разбирате ли?

— Извикайте подкрепление! – чу се заглушен вик някъде откъм далечния край на платформата.

— Разбирате ли? – попита настойчиво Пендъргаст.

Смитбак се закашля и кимна. Агентът му помогна да се

изправи на крака.

— Сега! – прошепна Пендъргаст.

Те се стрелнаха зад ъгъла, Д’Агоста и Хейуърд ги следваха по петите. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да покаже зейналата в стената дупка. От нея бликаха талази мъгла, ярко осветени от маниакалното проблясване на мигащи лампи.

Смитбак задържа дъх и се приготви. След това се вмъкна през отвора.

Щом влязоха вътре, те спряха. Тежката мъгла се изливаше от дупката като вода от скъсан бент и пълнеше тунела и станцията на метрото; в самата гробница тя вече се бе утаила под нивото на очите, което им позволи да видят горната част на помещението. Смитбак позна моментално от описанията на Нора, че това е погребалната камера. Мигащите светлини с изключителна, дори болезнена интензивност блестяха от всеки ъгъл и един отвратителен грохот изпълваше гробницата, подсилен от пулсиращ, стържещ по нервите, пронизителен писък.

— Какво става тук, по дяволите? – попита зад него Д’Агоста.

Пендъргаст мина напред, без да отговори, като размахваше ръце, за да прогони талазите мъгла. Когато се приближиха до огромния каменен саркофаг в центъра на залата, агентът спря, огледа тавана, прицели се и стреля: инсталацията в ъгъла експлодира в искри и парченца стъкло. Той се завъртя на място, стреля отново, после отново и отново, докато всички лампички угаснаха – макар че блясъкът все още можеше да се види през вратата към съседната зала и ужасяващите звуци продължаваха.

Придвижиха се отново напред. Смитбак усети внезапен спазъм в корема: когато мъглата се проясни, той видя по пода тела, които мърдаха вяло. Целият под бе хлъзгав от кръв.

— О, не. – Той се огледа диво. – Нора!

Но бе невъзможно да се чуе нещо сред този влудяващ шум, който сякаш проникваше до самите му кости. Той направи още няколко стъпки, като френетично размахваше ръце и се опитваше да разкара белите талази пред очите си. Още един изстрел от пистолета на Пендъргаст, последван от глухо скърцане и волтова дъга в момента, в който един високоговорител се срути на пода. Звукът продължаваше да пулсира с нестихваща сила. Смитбак хвана някакви висящи жици и ги дръпна.

Един полицай в цивилни дрехи се приближи към тях, залитайки като пиян. Лицето му беше издрано и кървеше, от разкъсаната му риза висяха парцали. При всяка крачка значката му се полюляваше на колана, а оръжието му висеше в ръката му като забравен аксесоар.

Хейуърд присви вежди от изненада.

— Роджърсън? – произнесе тя.

Очите на мъжа се завъртяха към нея бързо, след това се отклониха. След секунда той им обърна гръб и се заклатушка. Хейуърд се пресегна и издърпа пистолета от безволевата му ръка.

— Какво, по дяволите, става тук? – извика Д’Агоста, оглеждайки мелето от разкъсани дрехи, обувки, кръв и ранени хора.