Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

У дома. Само мисълта да се озове отново в библиотеката си сред неговите съкровища, прегръдката на една атмосфера, създадена с толкова любов и старание, така че да отговаря на всичките му капризи, му помагаше да възвърне хладнокръвието си. Точно в този дом преди толкова години той бе планирал идеалното си престъпление. И пак оттам можеше отново да го направи. Все още бе сравнително млад. Оставаха му много години. Повече от достатъчно, за да създаде план – по-добър план.

Той отпи по-дълбока глътка абсент. В своята ярост и шок пропускаше нещо: беше успял, поне отчасти. Бе наранил брат си ужасно. Алойзиъс бе публично унижен, обвинен за убийствата на собствените си приятели и изпратен в затвора. Може и да беше свободен временно, но все още го издирваха: бягството само щеше да задълбочи проблемите му. Нямаше никога да може да си отдъхне или да има истинска почивка. Вечно щеше да бъде преследван. За един толкова затворен човек престоят зад решетките сигурно е бил крайно унизителен.

Да, Диоген бе постигнал много. Той беше ударил брат си в най-важното и най-чувствително място. Докато Алойзиъс гниеше в килията си, той бе прелъстил повереницата му. Какво изискано удоволствие беше само! Удивително: стогодишно детство… И все пак такава свежест, невинност и наивност. Всяка мрежа, в която я бе уплел, всяка цинична лъжа, която беше изрекъл му доставяше радост: особено дългите и многословни дискусии върху цветовете. В този момент тя сигурно вече бе мъртва и лежеше в локва от собствената си кръв. Да, убийството беше едно нещо: но самоубийството, истинското самоубийство, бе най-тежкият удар.

Той вкуси поредната глътка и се загледа през прозореца. Доближаваше се до втория етап в пиенето на абсента, описан от Оскар Уайлд: разсъжденията над чудовищни и жестоки образи – и той искаше да задържи в съзнанието си подобно успокояващ балсам един конкретен образ: как брат му се е надвесил над мъртвото тяло на Констанс и чете писмото. Тази представа щеше да го умиротворява, подхранва и радва, докато пристигнеше у дома…

Вратата на купето му се плъзна с тракане. Диоген изправи рамене, като приглади ризата на гърдите си и плъзна ръка в джоба на костюма, за да потърси билета си. Но човекът, който стоеше в коридора, не беше кондукторът: бе крехката възрастна дама, която бе видял да крета по платформата преди няколко минути.

Той се намръщи.

— Това е частно купе – произнесе резервирано.

Жената не отвърна. Вместо това тя направи стъпка напред в помещението.

Внезапно Диоген почувства тревога. Не беше нещо определено, но шестото му чувство веднага закрещя за опасност. А после, когато жената бръкна в чантичката си, той осъзна каква е причината: това вече не бяха бавните, колебливи движения на старица. Бяха гъвкави и бързи – и сякаш имаха ужасна цел. Но преди да успее да помръдне, ръката се измъкна от чантата, стиснала пистолет.

Диоген замръзна. Пистолетът бе старинен, истинска реликва: мръсен, покрит с ръжда. Почти против волята си Диоген плъзна очи по силуета на жената и накрая погледна лицето й. Тогава разпозна бездънните очи, които го гледаха без всякакво изражение изпод перуката. Разпозна ги ясно.

Дулото се надигна към него.

Диоген скочи на крака, абсентът се разля по ризата и панталоните му и той се хвърли назад, докато тя дърпаше спусъка.

Нищо.

Той се изправи, а сърцето му блъскаше лудо. Осени го мисълта, че тя никога не е държала оръжие преди – не знаеше как да се прицели и все още не бе махнала предпазителя. Диоген скочи към нея, но докато го правеше чу изщракването на предпазителя и тясното пространство на купето се разтърси от страхотен бумтеж. Един куршум проби дупка в тънката ламарина над главата му, той се извъртя и падна настрани.

Скочи на крака, а жената пристъпи напред като призрак сред облаците прах и кордит. И отново – със съвършено, ужасяващо спокойствие – тя вдигна пистолета и се прицели.

Диоген се стрелна към вратата на съседното купе, само за да открие, че прислужникът още не я е отключил.

Отекна втори оглушителен тътен и от корниза на сантиметри от ухото му се разхвърчаха отломки.

Той се обърна с лице към нея, опрял гръб в прозореца. Сигурно щеше да успее да се втурне насреща й и да я изблъска от вратата… Но тя за пореден път, с една преднамереност толкова бавна, че беше неизразимо ужасяваща, вдигна стария револвер и го насочи към него.

Диоген се присви настрана точно в момента, когато третият куршум разби прозореца на мястото, където до преди бе стоял. Докато ехтежът от изстрела отмираше, проехтя звънът на влаковите колела. Сега по коридора се разнасяха викове и писъци. Отвън се виждаше краят на перона. Дори и да успееше да я надвие и да й отнеме оръжието, всичко щеше да свърши. Той щеше да бъде заловен и разкрит.