Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Натисна бутона на звънеца и след малко порталът се отвори автоматично, разкривайки покрит с чакъл двор пред голяма сграда в цвят охра. Страничната врата бе отворена. Отгоре пишеше, че тя води към рецепцията.

— Добро утро – поздрави той на италиански дребната пълничка монахиня зад бюрото. – Вие ли сте сестра Клаудия, с която разговарях?

— Да, същата.

Пендъргаст стисна ръката й.

— Приятно ми е да се срещнем. Както споменах по телефона, посетителката, за която стана дума – мис Мери Юлсизър – е моя племенница. Избяга от вкъщи и семейството ужасно се безпокои за нея.

Пухкавата монахиня почти бе останала без дъх.

— Да, синьор, всъщност веднага забелязах, че тя е една много притеснена млада дама. Когато пристигна, имаше такова призрачно изражение на лицето. А и не остана дори и една нощ – дойде сутринта, върна се същата вечер и настоя да си тръгне…

— С кола?

— Не, дойде и си отиде пеша. Сигурно е взела автобуса, тъй като такситата винаги влизат през портите.

— Кое време ще да е било?

— Върна се около осем часа, синьор. Беше цялата мокра и премръзнала. Струва ми се, че може и да е била болна.

— Болна? – произнесе Пендъргаст остро.

— Не мога да съм сигурна, но вървеше малко присвита и лицето й беше покрито.

— Покрито ли? С какво?

— С тъмносин вълнен шал. Няма и два часа по-късно, слезе тук с багажа си, плати твърде много за стая, в която дори не беше преспала, и напусна.

— По същия начин ли беше облечена?

— Не. Беше си сменила дрехите, този път носеше червен вълнен шал. Опитах се да я спра, наистина.

— Направила сте всичко възможно, сестро. А сега може ли да видя стаята? Не си правете труд да идвате – сам ще взема ключа.

— Стаята е почистена и няма какво да се види.

— Бих предпочел да проверя това лично, ако не възразявате. Човек никога не знае. Някой друг отсядал ли е там след нея?

— Още не, но утре една германска двойка…

— Ключът, ако бъдете така добра.

Монахинята му връчи ключа. Пендъргаст й благодари, след което бързо прекоси салона и се изкачи по стълбището.

Откри стаята в края на дълъг коридор. Беше малка и простичко обзаведена. Той затвори вратата след себе си и незабавно се отпусна на колене. Огледа внимателно пода, надзърна под леглото, претърси банята. За негово искрено разочарование стаята се оказа безупречно почистена. Агентът се изправи и в продължение на минута се оглежда замислено. После отвори гардероба. Беше празен – но един внимателен оглед разкри малко тъмно петънце в отсрещния ъгъл. Той отново се смъкна на колене, протегна ръка и го докосна, изчегъртвайки малко парченце с нокътя си. Кръв – сега засъхнала, но все още относително прясна.

Намери сестрата на рецепцията, все още дълбоко загрижена.

— Изглеждаше много затормозена и не мога да си представя къде може да е отишла в десет часа през нощта. Опитах се да поговоря с нея, синьор, но тя…

— Сигурен съм, че сте сторила всичко възможно – повтори Пендъргаст. – Отново ви благодаря за помощта.

Той излезе от вилата обратно на „Виа ди Риполи“, дълбоко замислен. Беше си тръгнала през нощта в дъжда… Но накъде?

Пендъргаст влезе в едно малко кафене на ъгъла на „Виале Джаноти“, поръча еспресо на бара и продължи да разсъждава. Тя бе срещнала Диоген във Флоренция. Това поне беше сигурно. Бяха се сблъскали; била е ранена. Изглеждаше невероятно, че се е отървала само с това, тъй като обикновено онези, които попаднеха в орбитата на Диоген, не я напускаха живи. Очевидно Диоген бе подценил Констанс. Точно както и той самият. Тя беше жена с много и неочаквани струни на тетивата си.

Допи кафето, купи билет от бармана и прекоси малката уличка, за да чака автобуса към центъра. Когато пристигна, агентът нарочно се качи последен. Протегна петдесет еврова банкнота на шофьора.

— Не се плаща на мен. Продупчете си билета на автомата – рече шофьорът сопнато и рязко потегли от спирката, а дебеличките му ръце завъртяха волана.

— Искам информация.

Шофьорът продължаваше да игнорира парите.

— Каква информация?

— Търся племенницата си. Качила се е на този автобус около десет часа преди две нощи.

— Аз карам дневния автобус.

— Имате ли името на колегата си от нощната смяна и клетъчния му телефон?

— Ако не бяхте чужденец, щях да си помисля, че сте sbirro, ченге.

— Това няма нищо общо с полицията. Аз съм просто чичо, който търси племенницата си. – Пендъргаст смекчи гласа си. – Моля ви, помогнете ми, синьор. Семейството направо се е побъркало.