Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Глин се придвижи с количката си напред и се наведе. Нещо се беше случило. Прекосяването на спомените бе свършило.

— Вие останете. Сам – прошепна Пендъргаст дрезгаво. – Лейтенант Д’Агоста и д-р Краснер да излязат.

Глин тихо затвори вратата и завъртя ключа.

— Готово.

— Това, което ще последва… трябва да бъде във формата на разпит. Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Няма друг начин. Аз… – И на това място шепотът му прекъсна за дълго време. – Аз съм неспособен да говоря за това, на което току-що станах свидетел – по волята си.

— Разбирам.

Пендъргаст лежеше безмълвно. След известна пауза Глин заговори отново.

— Имате какво да ми кажете.

— Да.

— За вашия брат, Диоген.

— Да.

— Събитието.

Пауза.

— Да.

Глин се загледа към тавана, където бяха скрити една малка камера и широкообхватен микрофон. Бръкна в джоба си, натисна бутона на едно малко дистанционно и ги дезактивира. Някакво вътрешно чувство му казваше, че каквото и да идва, то трябва да остане единствено между тях двамата. Придвижи инвалидния си стол напред.

— Вие бяхте там.

— Да.

— Вие и брат ви. Други нямаше.

— Нямаше други.

— Каква е датата?

Нова пауза.

— Датата не е от значение.

— Оставете на мен да преценя.

— Беше пролет. Навън бугенвилеята цъфтеше. Не мога да кажа нищо по-конкретно.

— На колко години бяхте?

— На девет.

— Значи брат ви трябва да е бил на седем, нали?

— Да.

— Място?

— „Мезон дьо ла Рошеноар“, домът на предците ни на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс.

— И какво правихте там?

— Разглеждах.

— Продължете.

Пендъргаст мълчеше. Глин си припомни думите му: Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Леко прочисти гърло.

— Често ли разглеждахте къщата?

— Беше голямо имение. Криеше много тайни.

— Колко време е принадлежало на семейството ви?

— Отначало е било манастир, но един родственик го купил през петдесетте години на 18 век.

— Кой е бил това?

— Огъстъс Робеспиер Пендъргаст. Прекарал десетилетия да го преобрази.

Естествено, Глин знаеше по-голямата част от историята, но на първо време му се струваше по-добре да накара Пендъргаст да поприказва – и да отговори на лесните въпроси – преди да задълбаят по-навътре. Сега бе моментът да обърне разговора.

— Какво разглеждахте точно този ден? – попита той.

— Подземията.

— Те спадаха ли към тайните?

— Родителите ми не знаеха, че сме открили пътя към тях.

— Но вие го открихте.

— Диоген го откри.

— И сподели с вас.

— Не. Аз… го проследих веднъж.

— И тогава ви е казал.

Мълчание.

— Аз го накарах да ми каже.

Сега челото на Пендъргаст беше по-влажно и Глин не настоя.

— Опишете ми подземията.

— До тях можеше да се стигне през една фалшива стена в мазето.

— А отвъд нея едно стълбище водеше надолу?

— Да.

— Какво имаше на дъното на стълбището?

Нова пауза.

— Некропол.

Глин млъкна за миг, за да прикрие изненадата си.

— Значи вие разглеждахте този некропол?

— Да. Четяхме епитафиите на семейните гробници. Така… така се започна.

— Открихте нещо?

— Входът към една тайна стая.

— Какво имаше вътре?

— Магическият реквизит на моя сродник Комсток Пендъргаст.

Глин отново замълча за момент.

— Комсток Пендъргаст магьосникът?

— Да.

— Значи е съхранявал сценичния си реквизит в подземията?

— Не. Моето семейство го е скрило там.

— Защо?

— Защото голяма част от него беше опасна.

— Но докато сте разглеждали стаята, вие не сте знаели това.

— Не. Не и отначало.

— Отначало?

— Някои от уредите изглеждаха странни. Жестоки. Бяхме малки, не разбирахме напълно… – Пендъргаст се поколеба.

— Какво се случи след това? – попита Глин меко.

— В дъното открихме голяма кутия.

— Опишете ми я.

— Много голяма – почти с размерите на малка стая – но портативна. Беше боядисана крещящо. Червено и злато. От едната страна бе изрисувано лице на демон. Над него имаше надпис.

— Който гласеше?

— „Входът към Ада“.

Сега Пендъргаст трепереше леко, затова Глин изчака, преди да заговори отново.

— Кутията имаше ли врата?

— Да.

— И вие влязохте.

— Да. Не.

— Искате да кажете, че Диоген е минал пръв?

— Да.

— По свое желание?

Последва дълга пауза.

— Не.

— Вие го принудихте – каза Глин.

— Да, и… – Пендъргаст се запъна.

— Използвахте сила?

— Да.

Сега Глин седеше напълно неподвижен. Не искаше дори най-слабото изскърцване на инвалидната количка да наруши напрегнатата атмосфера.