Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Тя извади значката си, без да е сигурна къде е камерата, но убедена, че има такава.

— Капитан Лора Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“. Искам незабавен достъп до помещенията.

— Имате ли заповед? – долетя приятният отговор.

— Не. Тук съм, за да се срещна с лейтенант Винсънт Д’Агоста. Трябва да го видя незабавно – въпросът е на живот и смърт.

— Сред служителите ни няма Винсънт Д’Агоста – отвърна женският глас, запазвайки любезен бюрократичен тон.

Хейуърд си пое въздух.

— Искам да предадете съобщение на Ели Глин. Ако тази врата не се отвори след трийсет секунди, ето какво ще се случи: НПУ ще прегради входа, ние ще снимаме всеки, който влезе или излезе, ще вземем заповед за обиск и ще ви обърнем лабораторната стъклария надолу с главата. Разбрахте ли ме? Броенето започва току-що.

Отне само петнайсет секунди. Чу се леко изщракване и вратите се разтвориха безшумно.

Тя пристъпи в мъждиво осветения коридор, който завършваше с врати от неръждаема стомана. Те се отвориха едновременно, разкривайки едър мускулест мъж в костюм, украсен с логото на колежа Харви Мъд.

— Насам – каза той и се обърна безцеремонно.

Тя го последва през просторна стая до производствения асансьор, който преодоля кратка височина, за да стигне до лабиринт от бели коридори, завършващ с двойка врати от лакирано черешово дърво. Те се отвориха към малка, елегантна конферентна зала.

В отсрещния й край стоеше Винсънт Д’Агоста.

— Здравей, Лора – каза той.

Хейуърд усети, че е загубила дар слово. До такава степен бе решена да го види, че не бе помислила предварително какво точно ще му каже, ако успее да го открие. Д’Агоста също мълчеше. Сякаш освен поздрава не бе в състояние да каже нищо друго.

Хейуърд преглътна и гласът й се възвърна.

— Винсънт, нуждая се от помощта ти.

Поредна дълга тишина.

— Моята помощ?

— При последната ни среща ти говореше, че Диоген планира нещо по-голямо. Ти каза: Той има план, който ще пусне в действие.

Тишина. Хейуърд усети, че се изчервява; беше много по-трудно, отколкото си бе представяла.

— Това ще стане довечера – продължи тя. – В музея. На откриването.

— Откъде знаеш?

— Да кажем, че имам предчувствие – дяволски силно предчувствие.

Д’Агоста кимна.

— Мисля, че Диоген работи в музея под фалшива самоличност. Всички улики сочат, че диамантеният обир е подпомогнат отвътре, нали? Е, той е бил този, който го е подпомогнал.

— Това не е заключението, което направихте ти, Кофи и другите…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Ти каза, че Виола Маскелене и Пендъргаст са романтично обвързани. Точно затова Диоген я е отвлякъл. Нали?

— Да.

— Познай кой е на откриването?

Нова тишина – този път не неловка, а изненадана.

— Точно така. Маскелене. Наета в последната минута като египтолог за шоуто. Да замести Уичърли, който умря в музея при много странни обстоятелства.

— Исусе! – Д’Агоста погледна часовника си. – Седем и половина.

— Откриването тече, докато ние говорим. Трябва да тръгнем веднага.

— Аз… – Д’Агоста отново се поколеба.

— Хайде, Вини, няма време за губене. Познаваш мястото по-добре от мен. Полицията няма да си мръдне пръста – трябва всичко да направя сама. Ето защо си ми нужен.

— Нужно ти е нещо повече от мен – рече той тихо.

— Кого имаш предвид?

— Нужен ти е Пендъргаст.

Хейуърд се засмя безрадостно.

— Блестящо. Да изпратим един „Чопър“ до Херкмур и да опитаме да го вземем за вечерта.

Отново тишина.

— Той не е в Херкмур. Тук е.

Хейуърд го зяпна неразбиращо.

— Тук? – повтори тя най-сетне.

Д’Агоста кимна.

— Измъкнал си го от Херкмур?

Ново кимване.

— Господи, Вини! Да не си се побъркал? И без това си загазил до шия… а сега и това. – Без да мисли, тя се отпусна на един от столовете около конферентната маса, но почти веднага скочи. – Не мога да повярвам!

— И какво смяташ да направиш по въпроса? – попита Д’Агоста.

Тя стоеше и го гледаше втренчено. Чудовищността на избора, който трябваше да направи, бавно изкристализира в съзнанието й. Бе избор между това да играе по правилата – арестува Пендъргаст, вика подкрепление, отвежда го в затвора и се връща в музея – или…

Или какво? Не съществуваше друга опция. Това беше, което щеше да направи – което трябваше да направи. Всичко, което бе научила за работата си като ченге, всяка фибра от душата й на ченге й го казваше.

Тя извади радиостанцията си.

— Викаш подкрепление? – попита Д’Агоста с нисък глас.