Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— А малката стая, в която сте се оказали затворен – каза той, – и… тези снимки, за които споменахте – те какви бяха?

— Официални снимки от сцени на престъпления и полицейски портрети на най-ужасните убийства в света. Може би начин човек да се подготви за… за ужаса отвъд.

Над малката стая легна страшна тишина.

— Колко време измина, преди да ви спасят? – попита най-сетне Глин.

— Не знам. Часове, а може би цял ден.

— И вие се събудихте от този жив кошмар с убеждението, че Диоген се е разболял. И това е обяснило неговото дълго отсъствие.

— Да.

— Нямали сте представа за истината?

— Не, никаква.

— Но все пак Диоген никога не е осъзнал, че сте потиснали спомена.

Пендъргаст рязко спря да крачи.

— Не, предполагам, че не е.

— В резултат на което вие никога не сте се извинили на брат си, не сте се опитал да се съобразите с него. Дори не сте го споменавали, защото сте блокирали напълно спомена за Събитието.

Пендъргаст погледна настрана.

— Но за Диоген вашето мълчание е означавало нещо съвсем друго. Упорит отказ да признаете грешката си, да измолите прошка. И това може да обясни…

Глин млъкна. Той бавно оттласна инвалидния си стол назад. Не знаеше всичко – предстоеше компютърен анализ, – но знаеше достатъчно, за да го види сега ясно, в най-едри щрихи. Почти от раждането си Диоген е бил странен, загадъчен, блестящо създание, каквито са били повечето от рода Пендъргаст преди него. Можело, е да тръгне и по двата пътя, ако Събитието не се беше случило. Но човекът, който е успял да изплува от „Вратата на Ада“ – опустошен както емоционално, така и физически – се бе превърнал в нещо съвсем различно. Да, всичко това имаше смисъл: ужасните картини на престъпление, на убийство, които Пендъргаст бе издържал… Диогеновата омраза към брат му, отказал да говори за мъчението, което бе причинил… Собствената Пендъргастова склонност към разследване на патологични престъпления… Сега действията на двамата братя придобиваха смисъл. И Глин вече знаеше защо Пендъргаст бе потискал толкова силно спомена. Не само защото е бил толкова отвратителен. Не! А защото вината е била толкова съкрушителна, толкова смазваща, че е заплашвала собствения му здрав разсъдък.

Глин смътно осъзна, че Пендъргаст го гледа. Агентът стоеше застинал като статуя, кожата му приличаше на сив мрамор.

— Господин Глин – произнесе той.

Глин вдигна вежди в ням въпрос.

— Няма друго, което мога да кажа или ще кажа.

— Разбрах.

— Сега имам нужда за пет минути да остана сам, моля ви. Без каквото и да било прекъсване. След което можем… да продължим нататък.

След малко Глин кимна. После обърна инвалидния си стол, отвори вратата и излезе от студиото, без да каже дума.

С вой на сирени Хейуърд успя да се добере до Грийнуич вилидж за двайсет минути. По пътя се беше опитала да се свърже с други няколко телефонни номера на Д’Агоста, но безуспешно. Беше се опитала да намери някаква информация за „Ефективни инженерни решения“ или за Ели Глин, но също без успех. Дори в базата данни на Нюйоркската телекомуникационна компания нямаше нищо, макар „Ефективни инженерни решения“ да бяха регистрирани като легална фирма, както се изисква по закон.

Тя знаеше, че компанията съществува, знаеше и адреса й – улица „Литъл Уест“ 12. И нищо друго.

Сирените още свиреха, когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд към Уест стрийт и оттам зави в тясна уличка, претъпкана от двете страни с опушени тухлени сгради. Изключи сирената и запълзя напред като гледаше номерата. „Литъл Уест“ 12, някога център на месопреработвателния окръг, представляваше дълга единична постройка. На сградата на „Ефективни инженерни решения“ нямаше номер, но тя заключи, че трябва да е тази, ако се съдеше по номерата на сградите от двете страни на улицата. Не беше точно каквото си бе представяла: около дванайсет етажа висока, с олющена табела на някаква отдавна несъществуваща месопреработвателна компания – при все че се издаваше с новите си прозорци със скъпа дограма на горните етажи и двойната метална врата на товарителната рампа, която изглеждаше подозрително хай-тек. Тя паркира отпред, блокирайки тясната уличка и се насочи към входа.

Отстрани на товарителната рампа имаше по-малка врата, интерком със звънец и това беше всичко. Тя натисна интеркома и зачака, сърцето й биеше от безсилие и нетърпение.

Почти веднага отговори женски глас:

— Да?