Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Съжалявам, сър. Реших, че е заради… Заради специалния затворник.

— Специалният затворник? За какво ми говорите?

— Е, ами… – Фекто бе започнал да заеква. – Специалният затворник, който получи привилегии да се упражнява в двор 4.

— Да, но той така и не стигна дотам. Остана в килията си.

— Ъ-ъ-ъ, не, сър. Ние го видяхме в двор 4.

Имхоф си пое дълбоко дъх. Нещата ставаха по-заплетени, отколкото си ги бе представял.

— Фекто, объркал сте се. Затворникът остана в килията си през целия ден и въобще не е бил ескортиран до двора. Лично проверих по време на сигнала за тревога – електронните дневници са тук, пред мен. Гривната на глезена му показва, че не е напускал тъмничното отделение.

— Простете, сър, но си спомням съвсем ясно, че специалният затворник дойде там. – Гардът хвърли поглед към Дойл, който изглеждаше също толкова смаян.

— Дойл? – произнесе Имхоф остро.

— Да, сър?

— Хич не ми викайте „Да, сър“! Искам да знам: видяхте ли днес специалния затворник в двор 4 или не?

— Да, сър. Искам да кажа, помня, че го видях, сър.

Настъпи продължителна тишина. Имхоф погледна към Роло, но мъжът вече мърмореше нещо по радиостанцията си. Само след миг я остави и вдигна поглед.

— Според електронното наблюдение специалният затворник все още е в килията си. Въобще не е излизал оттам.

— Най-добре пратете някого да провери, просто за всеки случай. – Имхоф кипеше от гняв към Кофи. Къде, по дяволите, се бавеше още? За всичко бе виновен той!

Като по заповед вратата се отвори и на прага застана специален агент Кофи, следван от Рабинър.

— Време беше – процеди Имхоф мрачно.

— Съвсем определено беше време! – заяви Кофи, прекосявайки стаята със зачервено лице. – Оставих конкретна заповед специалния затворник да бъде изпратен в двор 4, а сега научавам, че изобщо не е била изпълнена! Имхоф, когато давам заповед, очаквам тя да бъде…

Директорът се изправи рязко. Бе приключил с този задник и ни най-малко нямаше намерение да го остави да му крещи, особено пък пред подчинените му.

— Агент Кофи – рече той с леден тон, – днес имахме сериозен опит за бягство, както несъмнено знаете.

— Това не е грижа на…

— Провеждаме брифинг във връзка с гореспоменатия опит. Вие ни прекъсвате. Ако благоволите да седнете и да изчакате своя ред да говорите, ще продължим.

Агентът остана прав, забил очи в него, а лицето му почервеня още повече.

— Няма да търпя да ми държите такъв тон.

— Моля ви още веднъж да седнете и да ни оставите да продължим срещата. Ако не спрете да говорите, без да сме ви дали думата, ще се наложи да бъдете изведен от сградата.

Настъпи оглушителна тишина. Лицето на Кофи се изкриви от ярост и той се обърна към Рабинър.

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че присъствието ни на тази конференция вече не е необходимо. – После се извъртя отново съм Имхоф. – Скоро пак ще се видим!

— Присъствието ви определено е необходимо. Тук двама мои служители от охраната твърдят, че сте им дали заповеди и сте ги заплашвали с уволнение, ако не ви се подчинят – въпреки факта, че изобщо нямате такава власт тук. В резултат затворниците са останали без надзор и са извършили опит за бягство. Вие, сър, сте отговорен за това. Правя това изявление за протокола.

Отново настъпи напрегната пауза. Кофи се огледа наоколо, а властното му изражение се смекчи, щом започна да осъзнава сериозността на обвинението. Очите му се заковаха на записващото устройство в центъра на масата, което улавяше сигналите от микрофоните, разположени пред всяко от местата.

Агентът седна вдървено и преглътна.

— Сигурен съм, че ще можем да изгладим това, ъ-ъ-ъ… недоразумение, господин Имхоф. Няма нужда от прибързани обвинения.

Радиостанцията на Роло иззвъня в последвалата тишина – получаваше отчет за проверката на килията на специалния затворник. Докато слушаше думите на мениджъра на охраната, лицето на Имхоф постепенно придоби мъртвешки блед оттенък.

Глин хвърли поглед към специален агент Пендъргаст. Той лежеше на дивана от боядисана в бургундскочервено кожа, с отпуснати върху гърдите ръце и кръстосани глезени. Лежеше така от почти двайсет минути. С неговия неестествено блед тен и изпити черти мъжът напомняше неимоверно много на труп. Единственият признак за живот бяха капчиците пот, избили на челото му и лекото треперене на ръцете.

Тялото му внезапно потръпна веднъж, след това притихна. Очите бавно се отвориха – силно зачервени, зениците приличаха на миниатюрни дупчици в сребристите ириси.