Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Да, сър.

— Е, мистерията е разбулена. Продължете, господин Роло.

— Извинете, че ви прекъсвам – намеси се отново Кидър.

— Но не съм сигурен, че мистерията е разбулена. Този човек, който твърдеше, че е Сайдески, остана в амбулаторията да чака радиолога, докато аз бях отишъл да се погрижа за част от бегълците. Имаше няколко счупени ребра, контузии, лицева лацерация…

— Няма нужда да ни разказвате цялата диагноза, Кидър.

— Да, сър. Както и да е, не беше в състояние да ходи, където и да било. А когато се върнах, Сайдески – тоест човекът, който твърдеше, че е Сайдески – беше изчезнал; вместо него в леглото лежеше трупът на затворника Карлос Лакара.

— Лакара? – Имхоф се намръщи. Тази част не бе я чувал преди.

— Точно така. Някой го беше сложил в леглото на Сайдески.

— Може би е странна шега?

— Нямам представа, сър. Питах се дали… Ами… дали не би могло да е свързано по някакъв начин с опита за бягство.

Настъпи тишина.

— Ако е така – каза Имхоф накрая, – то си имаме работа с един много по-сложен план, отколкото първоначално предполагахме. Но заключението е следното: всеки един от бегълците бе заловен и мина през проверка. В близките дни ще ги разпитаме, за да си изясним какво точно се е случило.

— Притеснява ме и друго – продължи Кидър. – По време на бягството един автомобил на моргата пристигна да прибере тялото на Лакара. Държаха го пред вратите до края на код червено.

— И?

— Когато отмениха тревогата, линейката влезе и натовари трупа. Главният лекар е бил свидетел на това и е подписал документите.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Проблемът, сър, е, че чак след петнайсет минути открих тялото на Лакара в леглото на Сайдески.

Имхоф вдигна вежди.

— Е, значи в суматохата са прибрали погрешното тяло. Разбираемо е. Не бъдете твърде строг към себе си, Кидър. Просто се обадете на болницата и оправете въпроса.

— Вече се обадих, сър. Оттам ми казаха, че молбата ни да приберат тялото тази сутрин е била отменена съвсем малко след като е постъпила. Кълнат се, че изобщо не са пращали кола.

Имхоф изръмжа.

— Тази проклета болница винаги скапва нещата. Тъпата им администрация не може да различи жив от мъртвец! Позвънете им пак утре сутрин, кажете им, че са прибрали погрешния труп и че трябва да проверят.

— Но точно това е проблемът, сър! Не сме имали друг труп в Херкмур. Не мога да си обясня какво тяло са отнесли в болницата.

— Казахте, че главният лекар е подписал документите?

— Да. Прибра се вкъщи след края на смяната.

— Тогава утре ще разговаряме с него. Несъмнено още на сутринта ще изясним това объркване. Тъй или иначе, въпросът съвсем странично засяга опита за бягство, заради който сме тук. Така че нека продължим с конференцията.

Кидър не каза нищо, но лицето му си остана тревожно.

— Е, добре. Следващият въпрос е защо дворът не е бил под наблюдение в момента на бягството. Списъците ми показват, че по това време в двор 4 са дежурили Фекто и Дойл. Фекто, бихте ли ни обяснил отсъствието си?

Един много нервен пазач в дъното на залата прочисти гърло.

— Да, сър. Аз и офицер Дойл бяхме дежурни в двора и…

— Деветимата затворници по разписание ли дойдоха?

— Да, сър. Излязоха точно в два часа.

— Вие къде бяхте?

— На поста си, както е по правилник.

— Какво стана в такъв случай?

— Ами около пет минути по-късно получихме обаждане от специален агент Кофи.

— Кофи ви е потърсил? – Имхоф бе искрено потресен. Това наистина беше твърде необичайно. Огледа присъстващите: Кофи все още не бе дошъл.

— Разкажете ни за този разговор, Фекто.

— Каза, че му трябваме незабавно. Обяснихме му, че сме длъжни да останем и да наблюдаваме двора, но той не щеше и да чуе.

Директорът усети надигащ се гняв. Кофи изобщо не му беше споменал за това.

— Цитирайте точно агент Кофи, ако обичате.

Фекто се поколеба и лицето му се обля в червенина.

— Ами, сър, той каза нещо от рода на „Ако не сте тук до деветдесет секунди, ще направя така, че да ви преместят в Северна Дакота.“ Нещо такова, сър. Опитах се да му кажа, че само ние двамата сме дежурни, но той прекъсна връзката.

— Заплашил ви е?

— Реално погледнато, да.

— И вие оставихте двора без надзор, без да се обадите нито на мен, нито на някой от шефовете на охраната?

— Съжалявам, сър. Помислих, че сигурно се е съгласувал с вас.

— И защо, по дяволите, кажете ми, Фекто, защо бих позволил отстраняването на единствените двама пазачи, оставяйки банда затворници да правят каквото им душа иска?