Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Страх те е? – попита малкият му брат.

— Точно така. Тъй че единственият начин някога да узнаем какво има там, е ти да влезеш пръв. Ще вървя плътно зад теб, обещавам.

— Не искам.

— Боиш ли се?

— Не. – Но трепета във високия му глас го опровергаваше.

Пендъргаст горчиво си помисли, че Диоген, по това време едва на седем, все още не бе научил, че истината е най-безопасната лъжа.

— Тогава какво те възпира?

— Ами-и-и… не ми се влиза.

Алойзиъс се изкиска сухо.

— Признах ти, че ме е страх. Ако и теб те е страх, просто го кажи, ще се качим горе и ще забравим цялата история.

— Не ме е страх. Това е просто… част от един глупав увеселителен парк.

Пендъргаст наблюдаваше ужасен как неговия детски двойник се протяга и стисва Диоген за рамото.

— В такъв случай тръгвай.

— Не ме пипай!

Леко, но решително, Алойзиъс го побутна през малкия праг на кутията и застана зад него, блокирайки пътя назад.

— Както сам каза, това е просто един глупав увеселителен парк.

— Не желая да оставам тук.

Вече и двамата се намираха в първото отделение на кутията, прилепени един до друг. Очевидно увеселителната къщичка бе измислена да приема един възрастен, а не две полупораснали деца.

— Тръгвай, храбри Диоген. Ще бъда непосредствено зад теб.

Без да каже дума по-малкото момче започна да се изкачва по тясната стълба и Алойзиъс го последва.

Пендъргаст ги наблюдаваше как изчезват. Вратата на кутията автоматично се затвори зад тях. Сърцето му биеше толкова бързо, че той си помисли, че може да се пръсне всеки момент. Стените на мисловната му конструкция трепнаха и се разлюляха. Беше почти непоносимо.

Но сега не можеше да спира. Скоро щеше да се случи нещо ужасяващо, ала той все още нямаше ни най-малка представа какво. Още не бе задълбал толкова много в старите, потискани спомени. Трябваше да продължи.

Той мислено отвори вратата и също се покатери по месинговата стълба и изпълзя в една тясна стаичка, намираща се над фалшивия таван, но под горния капак на кутията. Двете момчета сега бяха пред него, Диоген водеше. Той пълзеше към кръглия люк в отсрещната стена. Щом стигна до него, момчето се поколеба.

— Продължавай – настоя Алойзиъс.

Малкият се обърна и погледна брат си, в очите му се четеше странно изражение. После се пъхна в люка и изчезна.

Алойзиъс също се приближи към отвора, спря се и надникна вътре със свещта в ръка, очевидно за пръв път забелязал, че стените са покрити със снимки, залепени за дървото.

— Няма ли да дойдеш? – долетя тъничкият уплашен и ядосан глас от отвъдния мрак. – Обеща ми, че ще стоиш зад мен.

Пендъргаст се разтрепера неудържимо.

— Да, да. Идвам.

Малкият Алойзиъс изпълзя до тъмната кръгла дупка, надникна вътре – но не продължи.

— Хей! Къде си? – прозвуча сподавеният вик от тъмнината. И после изведнъж: – Какво става? Какво е това? – Пронизителен момчешки писък проряза тясното пространство като скалпел. Пендъргаст видя, че от люка се процежда някаква светлина; видя пода; видя как Диоген се подхлъзва в отсрещния край на малка стаичка и се препъва в една осветена шахта. Последва внезапен нисък звук, подобно ръмженето на животно – и в ямата се мярнаха ужасни, неописуеми образи – след което с едно рязко „щрак!“ люкът се затвори и скри гледката от очите му.

— Не! – изкрещя Диоген някъде от дълбоко. – Не-е-е-е!

В този момент Пендъргаст си припомни всичко. Спомените го връхлетяха в съвършени детайли, с всяка отвратителна секунда, всеки миг от най-ужасяващата случка в живота му.

Той си спомни Събитието.

Щом паметта се стовари върху него като приливна вълна, той почувства, че мозъкът му е претоварен, че невроните му изключват – и загуби контрол върху менталната конструкция. Имението потръпна, разтресе се и експлодира в ума му, стените се подпалиха и разлетяха на парчета, сърцето му се изпълни с ужасен рев, огромният палат на спомените изчезна в мрака, разтапяйки се в искрящи късове, които браздяха празното пространство като метеори. За един кратък миг изтерзаните писъци на Диоген отекнаха в безбрежната бездна – след което и те отмряха и над всичко легна пълна тишина.

Директорът Гордън Имхоф огледа масата на спартански обзаведената конферентна зала в недрата на Херкмурския команден блок. На ревера му имаше прикрепен микрофон. След като бе обмислил всичко, той се чувстваше добре. Реакцията на опита за бягство бе незабавна и мощна. Всичко бе работило като по часовник, като по учебник: веднага след обявяването на код червено целият комплекс бе електронно заключен. Всички входове и изходи – блокирани. Бегълците тичаха известно време насам-натам като мухи без глави – планът им се бе оказал напълно безсмислен – и след четиридесет минути всички бяха заловени и върнати или в килиите си, или в болницата. Задължителният сензор, прикрепен към глезените им, който автоматично се включваше всеки път при обявяването на код червено, бе потвърдил, че всички затворници в комплекса са налице.