Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той прекоси фоайето и изкачи стълбите. Когато стигна площадката се поколеба за миг, след което тръгна по украсения с гоблени коридор, чиито бледорозови стени преминаваха на места в мраморни ниши, в които в златни рамки висяха портрети с маслени бои. Сега мирисът на старата къща го обгърна: комбинация от отдавна изтъкан плат и кожа, политура, парфюма на майка му, тютюна, който предпочиташе баща му.

Близо до централното крило на коридора се намираше тежката дъбова врата на собствената му стая. Но той не стигна чак до там. Вместо това спря пред предишния вход, странно защо запечатан с олово и покрит с лист кован месинг, чиито ръбове бяха прикрепени с пирони към рамката.

Това беше стаята на брат му, Диоген. Пендъргаст сам бе затворил тази врата преди години, бе я заключил завинаги в своя мисловен замък. Това беше единственото помещение, в което си бе обещал никога повече да не пристъпва.

И все пак – ако Ели Глин не грешеше, – щеше да му се наложи. Нямаше избор.

Стоейки пред вратата в колебание, Пендъргаст си даде сметка, че сърдечният и дихателният му ритъм се ускоряват с обезпокоително темпо. Стените на заобикалящото го имение потръпнаха и светнаха по-ярки, после отново угаснаха, подобно пламъка на свещ, оставена на течение. Беше на път да изпусне своята сложна мисловна конструкция. Направи върховно усилие да се съсредоточи, да успокои мислите си, и успя да закрепи образа.

Трябваше да се движи бързо: прекосяването на спомените можеше да рухне всеки миг под напора на собствените му емоции. Не можеше да поддържа необходимата концентрация неопределено дълго време.

По волята му в ръцете му изникнаха лост за взлом, длето и дървен чук. Подпъхна лоста под месинговия лист и го отпори от рамката на вратата. После взе длетото и чука и започна да разхлабва мекото олово в цепнатините между рамката и самата врата. Действаше пъргаво, като се опитваше да хвърли мислите си в работата.

След минути по мекия килим се въргаляха оловни стружки. Сега единствената пречка между него и онова, което се намираше от другата страна на вратата, беше тежката ключалка.

Пендъргаст пристъпи напред и опита бравата. По принцип би я разбил с инструментите, които винаги носеше със себе си. Ала сега нямаше време за това: всяка пауза, колкото и кратка да беше, можеше да е фатална. Направи крачка назад, прицели се точно под ключалката и я изрита с все сила. Тя отхвърча, отскачайки с трясък от отсрещната стена. Пендъргаст стоеше на прага и дишаше тежко. Стаята на Диоген се намираше пред него.

Въпреки това отвъд не се виждаше нищо. Мекото осветление на коридора не проникваше в дълбокия мрак. Вратата зееше като черен правоъгълник.

Пендъргаст захвърли чука и длетото. След няколко мига размисъл в ръката му се появи фенерче. Включи го и насочи лъча в тъмнината, която сякаш изсмукваше светлината от въздуха.

Опита се да направи крачка напред, но усети, че не може да накара крайниците си да се движат. Стоеше на прага сякаш цяла вечност. Къщата започна да трепти около него, стените се стопяваха като в мъгла и той разбра, че отново губи контрол над мисловната конструкция. Знаеше, че ако позволи това да се случи сега, няма да се върне тук повече. Никога.

Той извърши последно свръхчовешко издевателство над волята си – най-напрегнатия, изтощителен и труден момент в живота му – и се насили да пристъпи прага.

Спря отново, ужасно изцеден, и се опита да освети пространството наоколо с фенерчето си. Това не бе стаята, която очакваше да намери. Намираше се на горната площадка на тясно мрачно стълбище от грубо изсечен камък, което се виеше надолу към недрата на скалата.

При тази гледка нещо зловещо се размърда в ума на Пендъргаст: страшен звяр, който бе спал необезпокоявано повече от трийсет години. За миг той почувства, че се олюлява, че волята го напуска. Стените затрептяха като пламък на вятъра.

Пендъргаст се съвзе. Сега нямаше друг избор, освен да продължи напред. Стисна фенерчето по-здраво и започна да се спуска по изтърканите хлъзгави стъпала: дълбоко, все по-дълбоко в бездна от срам, разкаяние – и безграничен ужас.

Пендъргаст се спусна по стълбището. Мирисът на подземния етаж го облъхваше: плътен дъх на влага, плесен, ръжда и смърт. Стъпалата свършваха в тъмен тунел. Имението притежаваше едно от малкото мазета в Ню Орлиънс, разположени дълбоко под земята, изкопано с много средства и труд от монасите, които бяха построили сградата и които бяха облицовали стените с листове ковано олово и грижливо дялан камък, за да направят най-добрите изби, където да отлежават вината и брендито.