Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Семейство Пендъргаст бяха му намерили съвсем различно приложение.

Пендъргаст мислено се спусна през тунела, който се откриваше в обширно пространство с нисък таван и под с неправилна форма, отчасти глинен, отчасти каменен. На равни разстояния в стените се издигаха мраморни крипти, изкусно гравирани във викториански стил и отделени една от друга с тесни тухлени пътечки.

Внезапно той усети чуждо присъствие в помещението: една малка сянка. После чу как сянката заговори с гласа на седемгодишно дете:

— Сигурен ли си, че искаш да продължим?

Шокиран, Пендъргаст разбра, че в полутъмното пространство има и втора фигура: по-висока, по-слаба, с платиненоруса коса. Усети студ до мозъка на костите си – това бе той самият на девет години. Пендъргаст чу собствения си спокоен детски глас да произнася:

— Не се боиш, нали?

— Не. Естествено, че не – долетя тъничкият предизвикателен отговор – гласът на брат му, Диоген.

— Добре тогава.

Пендъргаст наблюдаваше как двата неясни силуета вървят към некропола със свещи в ръце, като по-високият водеше.

Изпита нарастващ страх. Изобщо не си спомняше това – и все пак знаеше, че нещо ужасно е на път да се случи.

Светлокосата фигура се наведе над гравираните надписи на гробниците и започна да произнася латинските думи високо и ясно. И двамата бяха учили латински с голям ентусиазъм. Диоген, припомни си Пендъргаст, винаги е бил по-добрият ученик по латински; учителят им го смяташе за гений.

— Този е странен – каза по-голямото момче. – Виж тук, Диоген.

По-дребното дете се приближи и прочете:

ЕРАЗЪМ ЛОНГШАМ ПЕНДЪРГАСТ

1840-1932

De mortiis aut bene aut nihil

— Разпознаваш ли цитата?

— Хораций? – каза по-малкото момче. – „За мъртвите“… Хм… „или добро, или нищо“.

За момент настъпи тишина, след което по-голямото момче рече с нотка на снизхождение:

— Браво, малки братко!

— Чудя се – поде Диоген, – какъв ли е бил животът му, та не е искал да се говори за това?

Пендъргаст си припомни младежкото си съревнование с брат си в латинския… Съревнование, в което в крайна сметка доста бе изостанал.

Те преминаха към една сложно украсена двойна гробница, саркофаг в романски стил, върху който от мрамор бяха изваяни мъж и жена, и двамата като на смъртно легло, с ръце, кръстосани на гърдите.

— Луиза дьо Немур Прандргаст. Хенри Прандргаст. Nemo nisi mors – прочете по-големият. – Да видим… Това ще да е „Докато смъртта ни раздели“.

По-малкото момче вече се бе приближило до друга надгробна плоча. Клекнало, то прочете:

— Multa ferunt anni venientes commoda secum, Multa recedentes adimiunt. – Вдигна очи. – Е, Алойзиъс, какво мислиш за това?

Последва тишина, след което дойде и отговорът, храбър, но и малко несигурен.

— „Много години идват да ни утешат, много отлитащи години ни унищожават“.

Преводът бе посрещнат със саркастично подхилване.

— Това изобщо няма смисъл.

— Разбира се, че има.

— Не, няма. „Много отлитащи години ни унищожават“? Това е глупост! Аз смятам, че означава нещо от рода на „Докато идват, годините ни носят много радост. Докато отлитат…“ – Той спря за момент. – Adimiunt ?

— Точно това, което казах: унищожавам – заяви по-голямото момче.

— „Докато отлитат, и ние чезнем с тях“ – довърши Диоген. – С други думи, когато си млад, годините носят добро, но започнеш ли да остаряваш, те си взимат всичко обратно.

— Този превод не е по-смислен от моя – каза Алойзиъс с раздразнение в гласа. После продължи към задната част на некропола, където имаше още една тясна редица крипти с имена и надписи. Като стигна до задънения край, той се спря пред мраморна врата, запречена с ръждясала метална решетка.

— Виж този гроб – каза Алойзиъс.

Диоген се приближи и го разгледа под светлината на свещта си.

— Къде е епитафията?

— Няма такава. Но е вход към крипта, трябва да е врата. – Алойзиъс се протегна и дръпна решетката. Нищо. Той я заблъска, задърпа, след което взе едно парче мрамор и започна да я разхлабва по краищата. – Може да е празна.

— Може да е предназначена за нас – каза по-малкото момче с дяволит пламък в очите.

— Празна е. – Алойзиъс поднови усилията си отново, дръпна решетката – и тогава внезапно със стържещ звук тя се отвори. Двамата стояха там изплашени.

— Ох, вони! – възкликна Диоген, отстъпи назад и стисна носа си.

Сега и Пендъргаст, потънал в своята ментална конструкция, го подуши – неописуемия мирис, отвратителен като от изгнил, покрит с плесен, черен дроб. Той преглътна, когато усети, че стените на неговия палат на спомените се разтреперват и отново ги закрепи в съзнанието си.