Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Започна със серия прости физически упражнения. Забави дишането си и съзнателно успокои сърдечния ритъм. После изключи всички сигнали, идващи от външната среда: съскането на вентилацията, лекия дъх на лак за дърво, опората на дивана под него, усещането за собственото тяло.

Най-накрая, когато дишането му едва се долавяше, а пулсът му наближаваше четиридесет удара в минута, той позволи в съзнанието му да се появи шахматна дъска. Ръцете му докоснаха износените от многократна употреба фигури. Една бяла пионка се придвижи напред по полето. Друга, черна, я посрещна. Играта продължи и завърши с пат. Започна нова и приключи по същия начин. Последваха още една игра и още една…

… но без да доведат до очаквания резултат. Палатът на спомените му – хранилище на познание и информация, в което Пендъргаст пазеше най-съкровените си тайни и където провеждаше най-дълбоката медитация и самоанализ – така и не желаеше да се появи.

Той смени шаха с бридж. Сега вместо двама, играчите бяха четирима и си партнираха по двойки, прилагайки безкрайни варианти на различни стратегии, правеха си сигнали, понякога ги пропускаха, печелеха ръце. За кратко време играта завърши с робер, после отново.

Мисловният дворец отказваше да се материализира. Оставаше извън обсег, убягваше му, потрепваше и потъваше в мъгла.

Пендъргаст чакаше, забави още пулса и дишането си. Никога преди не се бе провалял по такъв начин.

Сега, захващайки се с едно от най-трудните упражнения от Чонг Ран, той мислено отдели съзнанието от тялото си, издигна се над него и заплува безтелесен във въздуха. Без да повдига клепачи, пресъздаде виртуална конструкция на помещението, където лежеше, поставяше всеки предмет на мястото му, докато успя да възстанови целия кабинет в съзнанието си, до последния детайл. Задържа този образ за момент. После един по един започна да премахва мебелите, килимите, тапетите, докато всичко отново се стопи.

Но той не спря дотук. Започна да „унищожава“ и многолюдния град, в който се намираше стаята: отначало сграда след сграда, после отделни пресечки, а накрая и цели квартали, а актът на забравата се ускоряваше все повече и се простираше във всички посоки, поглъщайки постепенно области, щати, държави, целия свят, вселената… Накрая всичко потъна в мрак.

За минути пространството съвсем се изпразни. Остана само Пендъргаст, който се носеше в безпределността на нищото. Най-сетне той остави и собственото си тяло да се стопи в тъмнината. Сега космосът бе абсолютно пуст, изчистен от всяка мисъл, болка, спомен, от всякакво веществено присъствие. Пендъргаст бе достигнал състоянието, известно като Суниата: за миг – или може би за цяла вечност – самото време бе престанало да съществува.

И тогава най-сетне старинното имение на улица „Дофин“ започна да изниква в съзнанието му: „Мезон дьо ла Рошеноар“, къщата, в която двамата с Диоген бяха израснали. Пендъргаст стоеше на стария калдъръмен път пред нея и се взираше през високата ограда от ковано желязо към нейните мансарди, еркерни прозорци, бойници и каменни шпицове. Тухлените стени, които се издигаха от едната страна, криеха тучните вътрешни градини.

Мислено отвори тежките железни порти и пое по входната алея, като се спря пред колонадата. Боядисаните в бяло врати зееха отворени към голямото фоайе.

След миг нехарактерно за него колебание, Пендъргаст прекрачи прага и стъпи върху мраморния под. Голям кристален полилей искреше над главата му, закрепен за рисувания таван. Напред се виеше двойно стълбище с изкусно украсени перила и колони, което водеше към галерията на втория етаж. Вляво две затворени врати криеха гледката към дълга изложбена зала с нисък таван; вдясно се простираше отворено преддверие, отвеждащо в полутъмна библиотека с дървена ламперия.

Въпреки че истинското фамилно имение беше изгорено до основи от жителите на Ню Орлиънс преди много години, Пендъргаст бе запазил този негов виртуален вариант в паметта си: един мисловен артефакт, верен с оригинала до най-малката подробност, съкровищница, която съхраняваше не само собствените му преживелици и наблюдения, но и безброй семейни тайни. Обикновено завръщането в този мисловен палат бе успокояващо: всяко чекмедже на всеки скрин във всяка стая криеше случка от миналото или някое лично разсъждение върху историята и науката. Днес обаче Пендъргаст изпитваше дълбоко безпокойство и само с цената на най-упорити усилия успяваше да задържи мисловната конструкция в съзнанието си.