Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Договорихме ли се?

Пендъргаст кимна.

— В такъв случай късмет!

Студена усмивка прекоси лицето на агента. После, без да каже нищо повече, той отвори вратата и изчезна зад нея.

Капитан Лора Хейуърд стоеше вляво от входа на Египетската зала и се взираше колебливо към тълпата. Беше облечена в тъмен костюм, за да се слива по-добре с останалите, а единственият знак за длъжността й бяха тънките златни капитански нашивки на реверите. Оръжието й, обикновен „Смит&Уесън“ 38-и калибър, се намираше в кобура под сакото.

Сценката, която виждаше, бе като извадена от учебник. Хората й, облечени цивилно или с униформи, до един бяха на определените им места. Бяха най-добрите, които можеше да намери – наистина елитът на Нюйоркската полиция. Охраната на музея също присъстваше, преднамерено набиваща се на очи и носеше поне психологическо чувство на сигурност. Дотук Манети изцяло бе сътрудничил. Останалата част от музея също бе добре охранявана. През главата на Хейуърд бяха преминали дузина ужасни сценарии и тя си бе съставила план за справяне с всяка случайност, дори най-невероятната: самоубийствен атентат, пожар, отказ на охранителната система, срив на тока, компютърна засечка.

Единственият слаб пункт беше самата гробница – имаше само един изход. Но той беше голям и по настояване на пожарната цялото съдържание на помещението бе специално обезопасено срещу огън. Самата тя се бе уверила, че охранителните врати могат да се отварят и затварят отвън и отвътре, ръчно и електронно, дори в случай на пълен енергиен срив. Бе стояла в контролната зала и лично бе проверила софтуера, чрез който се отключваше и заключваше порталът.

Екипът на токсиколозите бе направил няколко различни теста – всичките твърдо отрицателни. И сега тя стоеше и оглеждаше тълпата като се питаше какво би могло да се обърка.

Разумът й отговаряше високо и ясно: нищо.

Но шестото й чувство говореше другояче. Тя се чувстваше почти физически зле от напрежението. Беше ирационално. Нямаше смисъл.

За пореден път тя се потопи в инстинктите си на ченге, опитвайки се да локализира източника на тревога. Както обикновено, мислите й почти автоматично се подредиха в списък. Този път изцяло посветен на Диоген Пендъргаст.

Диоген беше жив.

Той бе отвлякъл Виола Маскелене.

Нападнал бе Марго.

Беше откраднал диамантената колекция – след което я бе унищожил.

Най-вероятно той бе отговорен за поне част от убийствата, приписвани на Пендъргаст.

Бе прекарал дълго време в музея под някаква чужда самоличност, най-вероятно на куратор.

И двамата извършители – Липър и Уичърли – бяха свързани с Гробницата на Сенеф. И двамата внезапно бяха полудели след посещение в нея. И въпреки старателните проучвания на гроба и залата, не бе изскочило нито едно доказателство за какъвто и да било електрически или природен проблем – и съвсем определено нищо, което би могло да причини психотични изблици или мозъчна увреда. Виновен ли беше Диоген по някакъв начин? Какво, за бога, планираше?

Противно на волята й умът й се връщаше към разговора, който бе провела с Д’Агоста преди няколко дни. Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Такива бяха думите. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.

Тя потръпна. Догадките й, въпросите й относно Диоген – всичко беше свързано, трябваше да е. То беше част от план.

Но какъв бе планът?

Хейуърд нямаше ни най-малка представа. И все пак интуицията й казваше, че ще се осъществи тази вечер. Не можеше да е съвпадение. Това беше „ нещо друго “-то, за което Д’Агоста бе говорил.

Очите й обиколиха стаята като се спряха на всеки от подчинените й. Забеляза множество известни лица: кмета, губернатора, единия от двамата щатски сенатори. Имаше и много други. Изпълнителните директори на големи компании, холивудски продуценти и актьори. А ето и част от музейния персонал, който познаваше: Колъпи, Менцес, Нора Кели.

Очите й се преместиха върху телевизионните екипи, които снимаха гала-откриването на живо. Единият бе разположен в края на залата, а другият вътре във все още неотворената гробница, готов да филмира първата ВИП-обиколка на изложбата и светлинно-звуковото шоу, което щеше да е част от нея.

Да – това щеше да е част от плана. Каквото и да бе на път да се случи, то щеше да се случи на живо, пред милиони зрители. И ако фалшивата самоличност на Диоген бе на куратор или на някой високопоставен в музея, той щеше да има властта и достъпа, необходими да дирижира каквото си поиска. Но кой можеше да е той? Внимателната проверка на персонала, извършена от Манети, не бе показала нищо. Само да имаха снимка на Диоген на по-малко от двайсет и пет години, някой отпечатък, малко ДНК…