Какъв беше планът ?
Погледът й се спря на затворената врата на гробницата, сега облицована с изкуствено покритие, което имитираше камък, и преградена с широка червена лента.
Чувството за гадене се усили. А заедно с това се появи и усещането, че е безсилна. Беше направила всичко възможно да спре или поне да отложи това откриване. Но не бе успяла да убеди никого в доводите си. Дори и комисар Рокър, неин съюзник в недалечното минало, се бе противопоставил.
Нима всичко беше плод на въображението й? Може би в крайна сметка напрежението действаше на нервите й? Само ако имаше някой, който да вижда нещата от нейния ъгъл, някой, който да проумява с какво си имат работа, да познава истинската природа на Диоген! Някой като Д’Агоста.
Д’Агоста. Той я бе изпреварвал с една стъпка по време на цялото разследване. Бе знаел какво ще се случи, преди да се бе случило. Много преди всеки друг той бе разбирал пред що за престъпник се изправят. Настояваше, че Диоген е жив, въпреки че тя и всички останали бяха „доказали“, че е мъртъв.
Освен това Д’Агоста познаваше музея – и то добре. Беше се занимавал с музейните убийства отпреди шест-седем години. Познаваше играчите. Боже, само да беше тук сега… Не Д’Агоста мъжът – това бе свършило, а Д’Агоста ченгето.
Тя успокои дишането си. Безсмислено беше да си мечтае за невъзможни неща. Направила бе всичко, което можеше. Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака, да наблюдава и да стои в готовност за действие.
Очите й отново преминаха през тълпата, изгледаха преценяващо всяко лице, търсейки неестествено напрежение, възбуда или нервност.
Внезапно тя замръзна. Там, сред групичката важни клечки край подиума, тя зърна високия силует на една жена: жена, която познаваше.
Всички червени лампички в съзнанието й светнаха. Като се опита да запази гласа си неутрален, Хейуърд вдигна радиостанцията към устните си.
— Манети, тук Хейуърд. Чувате ли ме?
— Слушам.
— Виола Маскелене ли виждам там? До подиума.
Пауза.
— Тя е.
Хейуърд преглътна.
— Какво прави тя тук?
— Наеха я да замества онзи египтолог, Уичърли.
— Кога?
— Не знам. Преди ден-два.
— Кой я е назначил?
— От „Антропология“, струва ми се.
— Защо името й не беше в списъците с гостите?
В гласа му прозвуча колебание.
— Не съм сигурен. Вероятно защото е тук от толкова скоро.
Хейуърд искаше да каже още нещо. Искаше да изругае.
Искаше да разбере защо, по дяволите, не е била уведомена. Но за всичко това бе твърде късно. Затова тя каза просто:
— Разбрах. Край.
Профилът показа, че Диоген не е приключил.
Явно цялото гала-откриване бе плод на прецизна инсценировка – но за какво?
Думите на Д’Агоста кънтяха в ушите й. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
За бога, тя имаше нужда от Д’Агоста – и то още сега. Той имаше отговорите, които й трябваха.
Хейуърд извади личния си телефон и му позвъни на мобилния. Никой не вдигна.
Хвърли поглед на часовника си: седем и петнайсет. Вечерта едва започваше. Само да можеше да го намери, да го доведе тук… Къде, по дяволите, можеше да е? Думите му отново отекнаха в съзнанието й:
Има още нещо, което трябва да знаеш. Чувала ли си за фирмата за психологическо профилиране, „Ефективни инженерни решения“ на улица „Литъл Уест“ номер 12, ръководена от Ели Глин? Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си там…
Беше само вероятност, но пак беше по-добре от нищо. И със сигурност по-добре от това да седи тук и да кърши ръце. С малко късмет щеше да отиде до там и обратно за по-малко от четиридесет минути.
Тя отново вдигна радиостанцията си.
— Лейтенант Голт?
— Слушам.
— Излизам за малко. През това време вие поемате.
— Може ли да попитам…?
— Трябва да говоря с един човек. Ако се случи нещо – каквото и да е – по-необичайно, имате разрешението ми да закриете събитието. Напълно. Разбрахте ли ме?
— Да, капитане.
Тя пъхна радиостанцията в джоба си и бързо излезе от залата.
Пендъргаст стоеше неподвижно в малкия кабинет, опрял гръб на вратата. Очите му оглеждаха богатото обзавеждане: дивана, покрит с персийски килими, африканските маски, масичката, отрупаните с книги лавици, необичайните произведения на изкуството.
Пое си дълбоко въздух. С голямо усилие на волята направи няколко крачки към дивана, бавно легна, положи ръце на гърдите си, кръстоса крака и затвори очи.
Поради своята професия Пендъргаст милион пъти бе попадал в центъра на трудни и опасни обстоятелства. И все пак никое от тях не се равняваше на това, срещу което му се налагаше да се изправи в тази малка стая.
Читать дальше