Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Наистина, безплатните вечери бяха истинска рядкост, и Смитбак бе твърдо решен да извлече максимума от това необичайно преживяване.

Ели Глин изчака автомобила на моргата пред безименната врата на „ЕИР“. Нареди да се погрижат за колата и незабавно заведе Пендъргаст да вземе душ и да се облече. И остави Д’Агоста на един мълчалив като робот техник в бяла престилка. Мъжът накара Д’Агоста да потърпи, докато той проведе няколко кратки телефонни разговора, след което го поведе през приличното на пещера ехтящо пространство, което съставляваше сърцето на сградата. Просторната стая бе тиха, както би могло да се очаква в седем и половина вечерта през уикенда: но при все това, наоколо се мяркаха неколцина учени, които дращеха някакви формули по белите дъски или се взираха в мониторите на компютрите, потопени в атмосфера на усърдна експедитивност. Докато минаваше край лабораторните плотове, изследователското оборудване и причудливите макети, Д’Агоста се запита колко ли от служителите знаят, че тази сграда приютява най-търсения от федералните беглец.

Последва техника в асансьора на отсрещния край. Мъжът пъхна някакъв ключ в контролния панел и натисна бутона за надолу. Кабината се спуска учудващо дълго, преди да се отвори към бледосинкав коридор. Като му направи знак да го последва, техникът тръгна напред и най-сетне спря пред една врата. Усмихна се, кимна, след което се обърна и пое обратно по посока на асансьора.

Д’Агоста зяпна отдалечаващата се фигура. После изгледа вратата, на която липсваше табелка. След миг на колебание почука леко.

Моментално му отвори един нисък весел на вид човек с румено лице и късо подстригана брада. Въведе го в помещението и затвори след него.

— Вие ще да сте лейтенант Д’Агоста, нали? – попита мъжът с акцент, който му се стори германски. – Моля, седнете. Аз съм доктор Ролф Краснер.

Стаята носеше оскъдната клинична атмосфера на лекарски кабинет, със сиви килими, бели стени и безлично обзавеждане. В средата имаше лъскаво полирана маса от палисандрово дърво. Върху нея се мъдреше някаква книга с вид на техническо ръководство – дебела като манхатънски телефонен указател, с подвързия от черна изкуствена кожа. Ели Глин вече се бе появил с количката си и бе застанал на срещуположния край на бюрото. Той кимна безмълвно на Д’Агоста и му посочи празния стол.

Докато се настаняваше, вратата се отвори и в стаята пристъпи Пендъргаст. Раните му бяха прясно зашити и превързани, а косата му, все още влажна от измиването, бе сресана назад. Беше облечен съвсем обикновено – с бяло поло и сиви вълнени панталони, които – така различни от обичайния му черен костюм, – почти имаха ефект на маскировка.

Д’Агоста инстинктивно се изправи.

Очите на Пендъргаст срещнаха неговите и след малко той се усмихна.

— Боя се, че не успях достатъчно красноречиво да изразя благодарностите си към теб, задето ме освободи от затвора.

— Знаеш, че не е необходимо да го правиш – отвърна Д’Агоста и леко се изчерви.

— Но ще го направя. Много ти благодаря, скъпи ми Винсънт. – Той говореше меко и взе ръката му в своята, като я стисна кратко. Д’Агоста се почувства странно развълнуван от жеста на този мъж, който понякога намираше и най-простите човешки прояви на близост за неудобни.

— Седнете, ако обичате – произнесе Глин със същия неутрален глас, лишен от всякакво чувство, който толкова бе подразнил Д’Агоста при първата им среща.

Подчини се. Пендъргаст се отпусна на отсрещния стол – малко сковано, помисли си Д’Агоста, но все пак със свойствената си котешка грация.

— На вас също съм задължен с огромни благодарности, господин Глин – продължи агентът. – Изключително успешна операция.

Глин кимна кратко.

— Макар че дълбоко съжалявам, че се наложи да убия Лакара в името на изпълнението й.

— Както ви е известно – отвърна Глин, – не съществуваше друг начин. Трябваше да убиете затворник, за да използвате торбата, предвидена за неговото тяло, а при това въпросният затворник трябваше да прави упражненията си тъкмо в двор 4, великолепен терен за неуспешно бягство. Имахме късмет – ако ми е позволено да употребя този израз, – да открием подходящото лице в един човек толкова зъл, че някои биха казали, че заслужава да умре: един човек, измъчил до смърт три деца пред очите на майка им. След това беше елементарно да хакнем базата данни на Министерството на правосъдието и да променим арестантското досие на Лакара, уж че е бил заловен от вас навремето – и по този начин заложихме капана на Кофи. В заключение бих желал да отбележа, че убийството бе принудително – ставаше дума за самозащита.