Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Страхотен пир – отбеляза Виола като се обърна към масите с храна. – Умирам от глад. Какво ще кажете?

— Ще кажем „добре“ – заяви Смитбак.

Те се добраха до отрупаната трапеза. Смитбак внимателно избута настрани един кльощав куратор, протегна се и зареди чинията си с поне стотина грама хайвер, висока купчина блини и цял черпак крем фреш. С периферното си зрение той с изненада установи, че Виола пълни своя поднос е още по-неприлично количество храна, като очевидно пренебрегваше добрите обноски също както и той.

Тя улови погледа му, изчерви се леко и сви рамене.

— Не съм слагала нищо в уста от миналата вечер. Работихме нонстоп.

— Действай – кимна Смитбак и загреба още една лъжица хайвер, възхитен, че има съучастник в престъплението.

Откъм малкия оркестър в далечния край на залата изригна внезапна музика, след което отекнаха бурни аплодисменти, когато Хюго Менцес, великолепен с бялата си вратовръзка и фрак, се изкачи на подиума. В момента, в който искрящо сините му очи обиколиха тълпата, в залата настъпи тишина.

— Дами и господа – започна той, – тази вечер няма да ви подложа на изпитанието от дълга реч, тъй като сме запланували далеч по-интересни забави. Нека само ви прочета един имейл, който получих от граф Кахорс, човекът, направил всичко това възможно с необичайно щедрото си дарение:

Скъпи дами и господа ,

Съкрушен съм от невъзможността да се присъединя към вас в този празничен ден , в който честваме преоткриването на Сенефовата гробница. Аз съм стар човек и вече не мога да пътувам. Но ще вдигна чаша за вас и ще ви пожелая незабравима вечер.

С най-добри чувства,

Граф Тиери де Кахорс

Това кратко послание от живеещия в усамотение благородник бе посрещнато с гръмки овации. Когато те замряха, Менцес продължи:

— А сега – рече той, – имам удоволствието да ви представя прекрасното сопрано Антонела да Римини в ролята на Аида и тенора Жил дьо Монпарнас като Радамес, които ще изпеят за вас ариите от финалната сцена на „Аида“, „ La fatalpietra sovra me si chiuse“. Изпълнението ще бъде на английски като жест към онези от вас, които не говорят италиански.

Нови аплодисменти. Една огромна жена с тежък грим, стегната до пръсване в имитация на египетски костюм, пристъпи на сцената, последвана от подходящо дебел мъж в подобно облекло.

— Аз и Виола трябва да тръгваме – прошепна Нора в ухото на Смитбак. – Ние сме следващите. – Тя леко стисна ръката му, после се скри в тълпата заедно с Маскелене.

Диригентът се изкачи на подиума, което предизвика поредните овации. Смитбак се удивляваше на ентусиазма на гостите – едва бяха загрели. Докато се оглеждаше наоколо, дъвчейки блина, той за пореден път се изненада на многото известни физиономии: сенатори, индустриални босове, кинозвезди, „стълбове на обществото“, чуждестранни посланици и, разбира се, пълният набор от музейни управители и важни клечки. Ако на някого му скимнеше да сложи едно експлозивче в залата, помисли си той дяволито, отзвукът, на който музеят се надяваше, нямаше да бъде просто национален – щеше да е глобален.

Светлините постепенно отслабнаха и диригентът вдигна палката си, а публиката потъна в тишина. След което оркестърът поде един печален мотив, а Радамес запя:

Студеният камък е легнал над мен.

Тук е гробът ми! На деня светлината.

Аз повече никога няма да видя…

Нито пък нявга ще видя Аида.

Аида, любов моя, къде си? Може би си щастлива.

Не знаеш за мойта нерадостна участ!

Но какъв е тоз звук? Змия ли се плъзга?

Видение дяволско? Не! Неясна фигура на човек забелязвам.

О , богове! Аида!

А сега дивата му отвърна:

Да ,

туй съм аз.

Смитбак, заклет противник на операта, положи усилие да изключи слуха си за пискливия глас и вместо това отново върна вниманието си върху добре заредените маси. Проправяйки си път през тълпата, той се възползва от временното затишие в гастрономическото настървение на гостите, за да гребне още няколко кралски скариди със сос. Върху новозаграбената плячка сложи и два дебели резена френско сирене от онези, мухлясалите, с вид сякаш са специално доставени за купона от трапезата на самия Сенеф. След кратък размисъл прибави и няколко тънки като хартия парчета прошуто и две късчета език. Като балансираше с мъка с препълнената чиния, Смитбак премина към следващия плот, сви втора чаша шампанско и помоли бармана да му я допълни, та да не му се налага след две минути да се връща за още. После се запъти към една от осветените със свещи маси, за да се наслади на взетото.