Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Камбанен звън огласи пристигането на поредната скъпа кола. Смитбак се шмугна с останалите в недостатъчното пространство като в консерва с бели и черни сардини и зачака с нетърпение да стигнат до подземния етаж. Най-сетне вратите се отвориха отново и гостите бяха посрещнати от ослепителна светлина, оркестрова музика, а отвъд това и самата Египетска зала с великолепно реставрираните й фрески от деветнайсети век. От всяка витрина искряха скъпоценни камъни, злато и фаянс, а изящно наредените чаени масички и маси за хранене, грейнали от пламъка на множество свещи, едва оставяха празно пространство по мраморните подове. А най-важни, реши Смитбак, след като погледът му обхвана гледката, бяха дългите плотове край стените, които се огъваха под тежестта на блюда с пушена сьомга и есетра, хрупкави хлебчета, огромни плата с нарязано на ръка прошуто „Сан Даниел“, сребърни лодки с перленосив хайвер от севруга и белуга.

Във всеки край имаше по един широк и дълбок съд от масивно сребро, пълен с натрошен лед, от който се подаваха гърлата на бутилки „Вьов Клико“, които чакаха подобно артилерийски батареи да бъдат гръмнати и разлети.

При това, помисли си Смитбак с наслада, това бяха само ордьоврите – вечерята тепърва предстоеше. Той потри ръце, наслаждавайки се на прекрасната гледка и се озърна за съпругата си Нора, която почти не бе виждал през изминалите шест дни. Леко потръпна при мисълта за други, по-интимни удоволствия, на които щеше да се наслади веднъж щом партито – наред с цялата тази отвратителна седмица – свършеше.

Разсъждаваше над дилемата коя от масите да атакува първо, когато усети една ръка да се плъзва иззад гърба му.

— Нора! – Той се обърна да я прегърне. Беше облечена в прилепнала черна рокля, елегантно гарнирана със сребърна бродерия. – Пленителна си!

— И ти не изглеждаш съвсем зле. – Тя се пресегна да оправи упорития кичур над челото му, който веднага пак щръкна напук на гравитацията и достиженията на съвременната козметика. – Хубавото ми пораснало момче.

— Моята египетска царица. Как е вратът ти, впрочем?

— Добре е и моля те, престани да ме питаш.

— Това тук е бомбастично. Майчице, какъв гуляй! – Смитбак плъзна алчен поглед наоколо. – И като помислиш, ти си кураторът. Това е твоето шоу.

— Нямам нищо общо с партито. – Тя надзърна към входа на Гробницата на Сенеф, сега затворен и преграден с червена панделка. – Моето шоу е там вътре.

Един строен келнер се плъзна към тях със сребърен поднос, натоварен с високи чаши искрящо шампанско и Смитбак взе две, връчвайки едната на Нора.

— За Гробницата на Сенеф! – рече той.

Чукнаха чаши и пиха.

— Хайде да си вземем нещо за хапване, преди да е настъпило великото преселение на народите – предложи тя. – Имам само десетина минути. В седем трябва да кажа няколко думи, после следват други речи, вечерята и представлението. Няма да ме видиш много, Бил. Съжалявам.

— По-късно ще видя повече.

Докато се приближаваха към масите, Смитбак забеляза висока, поразително красива тъмнокоса жена, облечена невзрачно в черни панталони и сива риза, отворена на деколтето и освежена от единствен ред перли. Беше абсолютно просто облекло и все пак върху нея изглеждаше някак класово, дори елегантно.

— Това е новата египтоложка на музея – каза Нора като се обърна към жената. – Виола Маскелене. А това е мъжът ми, Бил Смитбак.

Той се изненада.

— Виола Маскелене? Тази, която…? – Бързо се съвзе и й протегна ръка. – Много ми е приятно да се запознаем.

— Здравейте – отвърна жената с култивиран глас, в който се прокрадна лека развеселеност. – Голямо удоволствие беше да работя с Нора тези дни. Какъв музей!

— Да – кимна Смитбак. – Изключително място. Кажете ми, Виола… – Той едва сдържаше любопитството си. – Как, ъ-ъ-ъ, как стана така, че се озовахте тук?

— Хванах последния влак, тъй да се каже. След трагичната смърт на Ейдриън музеят спешно се нуждаеше от египтолог, специалист по Новото царство и гробниците от Долината на царете. Изглежда Хюго Менцес бил чувал за работата ми и ме предложил. С истински възторг приех поста.

Смитбак тъкмо отваряше уста, за да зададе следващия си въпрос, когато забеляза, че Нора му хвърля предупредителен поглед, не е сега моментът да изстискваш от нея информация относно отвличането. И все пак, помисли си той, беше твърде странно, че Маскелене се бе върнала така внезапно в Ню Йорк – а също толкова учудваща беше появата й в самия музей. Всичките му журналистически датчици светнаха в червено: това бе нещо повече от съвпадение. Заслужаваше си да се разрови… утре.