Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той се олюля с ръка на устата, закашля се, умът му отказваше да приеме гледката, замаян от потрес и неверие. Мъжът не просто бе умрял, а започваше и да се разлага. Как бе възможно? Огледа се диво, но в отделението нямаше друг пациент. Не, имаше някаква ужасна грешка, някакво шантаво объркване…

Кидър си пое дъх в опит да се успокои. После хвана тялото за рамото и го обърна върху леглото. Главата се люшна с изцъклени очи, езикът висеше като на куче, лицето беше ужасно синьо и подуто, а от устните му се процеждаше някакво жълтеникаво вещество.

— Боже! – простена Кидър и отстъпи назад. Това изобщо не беше пострадалият пазач. Бе мъртвият затворник, върху когото беше работил едва вчера, помагайки на радиолога да направи съдебната серия рентгенови снимки.

Като се бореше да запази гласа си спокоен, той позвъни на главния лекар на Херкмур. Миг по-късно раздразненият глас на мъжа прозвуча по интеркома.

— Зает съм, какво има?

За известно време Кидър не знаеше какво да каже.

— Нали знаете умрелия затворник в моргата…

— Лакара? Откараха го преди петнайсет минути.

— Не. Не са.

— Разбира се, че го откараха. Лично подписах документите, видях ги как товарят трупа в колата на моргата. Тя чакаше пред портала в отбивката, за да прибере тялото.

Кидър преглътна.

— Не мисля така.

— Не мислите как? За какво, по дяволите, говорите, Кидър?

— Почо Лакара… – Той отново преглътна и облиза изсъхналите си устни. – … още е тук.

Трийсет и два километра по на юг автомобилът на моргата се движеше към Ню Йорк сити. Трафикът не беше натоварен. След минута колата отби встрани и спря.

Винсънт Д’Агоста разкъса бялата си униформа на служител в моргата, прехвърли се отзад и дръпна ципа, с който се затваряше торбата с трупа. Вътре лежеше дългото, бледо, голо тяло на Пендъргаст. Агентът седна, примигвайки.

— Пендъргаст! Мамка му, успяхме! Успяхме!!!

Той вдигна ръка.

— Скъпи ми Винсънт, моля те – никакви бурни прояви на привързаност, преди да съм се изкъпал и облякъл.

В шест и трийсет същата вечер Уилям Смитбак Младши стоеше на тротоара на „Мюзиъм Драйв“ и гледаше якроосветената фасада на Нюйоркския природонаучен музей. Широка тъмночервена пътека се спускаше по гранитните стъпала. Кадифените въжета и фалангите на охраната държаха настрани тълпата журналисти и зяпачи, докато отпред лимузините спираха една след друга и отвътре изплуваха кинозвезди, градски съветници, крале и кралици на финансовия свят, достолепни матрони, мършави манекенки с празен поглед, ректори на университети и сенатори – един поразителен парад на пари, власт и влиятелност.

Големите и могъщите се изкачваха по стъпалата на музея в премерен поток от черно, бяло и искрящо, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, насочваха се към поддържаната от колони фасада и преминаваха през огромния бронзов портал в обляното от светлина преддверие; междувременно простолюдието, задържано от кадифените въжета и полицейските кордони, зяпаше, викаше и снимаше. Над всичко това лекият бриз браздеше четириетажния банер, издигнат пред неокласическата фасада на сградата. Той изобразяваше гигантско Око на Хор, под което в имитация на египетски шрифт бе изписано:

ГАЛА-ОТКРИВАНЕ

ГРАНДИОЗНАТА ГРОБНИЦА НА СЕНЕФ

Смитбак оправи копринената си вратовръзка в тон със смокинга и приглади реверите. Тъй като бе пристигнал с такси вместо с лимузина, се оказа принуден да слезе цяла пресечка преди музея и да се изблъска през тълпата, за да се добере до въжетата. Показа поканата на някакъв мрачно-подозрителен гард, който повика и колегата си, и след няколко минути сумтене и шепнене двамата здравеняци благоволиха да го пуснат да мине – право по парфюмираната диря на Вонда Морсо, актрисата, изиграла такова театро на откриването на „Свещени образи“. Смитбак се замисли колко ли стресиращо е било за нея, когато не спечели очаквания приз за най-добра актриса на скорошните награди на Академията. С тръпка на удоволствие той се сля с парада и премина през бляскавите врати.

Това щеше да е най-невероятното откриване.

Кадифената пътека прекосяваше Голямата ротонда с нейния пръстен от огромни динозаври, продължаваше през разкошната Африканска зала и оттам се виеше през половин дузина прашни салони и полузабравени коридори, за да достигне най-сетне до площадката с асансьорите, където се бе събрала лъскавата тълпа. Доста далечко беше от входа, помисли си Смитбак, докато чакаше на опашката за следващия асансьор – но гробът на Сенеф се намираше в самите недра на музея, общо взето толкова далеч от входа, колкото изобщо можеше да се стигне в рамките на сградата. Отново оправи възела на вратовръзката си. Излетът може само да пораздвижи кръвчицата из телата на тия дърти чирози, рече си той. Добре ще им дойде.