Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Мишената на Хъдсън, мъжът на име Пендъргаст, беше единствената несиметричност в безвременния цикъл на плантация „Пенумбра“. Той идваше и тръгваше в най-непредсказуеми часове. Но Хъдсън беше наблюдавал достатъчно дълго, за да види началото на известна тенденция в идванията и тръгванията, и че всичко се върти около виното. Когато тътрещият се стар прислужник започнеше да приготвя вечеря и отваряше бутилка вино, това означаваше, че Пендъргаст ще си бъде вкъщи не по-късно от седем и половина вечерта. Ако икономът не отвореше вино, това означаваше, че Пендъргаст няма да вечеря вкъщи и ще се прибере много по-късно, ако изобщо го направеше.

Тази вечер на бюфета стоеше още неотворена бутилка вино, ясно видима през прозорците на трапезарията.

Хъдсън погледна часовника си. Прехвърли в ума си как ще действа. И изведнъж замръзна; чу отвън звука на гуми, които хрущяха по чакъла. Това беше. Той почака, дишането му стана плитко. Колата спря пред гаража и двигателят затихна. Хлопна се врата, последвана от звук на стъпки. Гаражните врати се отвориха, първо едната, после другата – те не бяха автоматични – и стъпките се върнаха към колата. Двигателят измърка леко. Предницата на Ролса влезе в гаража, фаровете за миг изпълниха пространството, заслепявайки го. Малко по-късно угаснаха, двигателят спря и гаражът отново стана тъмен.

Той примигна, изчаквайки очите му да се адаптират. Ръката му се допираше до дръжката на пистолета и той измъкна оръжието от колана си, внимателно освобождавайки предпазителя.

Почака да чуе звука от отварянето на врата, както и мишената му да включи лампите в гаража, но нищо не се случи. Пендъргаст изглежда чакаше в колата. Но защо? Усещайки как сърцето му ускорява в гърдите, Хъдсън се опита да контролира дишането си и да запази яснотата на мисълта си. Знаеше, че е добре скрит, след като бе нагласил брезентовото покривало така, че да стига до земята и да не позволява краката му да се виждат.

Може би Пендъргаст говореше по мобилния си телефон. Или пък се възползваше от рядката възможност да остане насаме със себе си, както правеха хората понякога, преди да излезе от колата.

С безкрайна предпазливост Хъдсън надигна глава съвсем леко, за да надникне над ръба на покривалото; неясният силует на Ролса си почиваше спокойно в мрака, единственият звук беше на изстиващ двигател. Бе невъзможно да види вътрешността през затъмнените стъкла.

Той изчака.

— Да не би да изгубихте копче? – долетя глас зад него от дясната му страна.

С изненадано сумтене Хъдсън подскочи, ръката му трепна инстинктивно и оръжието изгърмя силно в затвореното пространство. Когато се опита да се завърти, усети че пистолетът се изплъзна от ръката му и една жилава ръка се уви около врата му. Тя завъртя тялото му, после го блъсна и буквално го залепи върху покритото возило.

— Във великата игра на човешки живот – каза гласът, – човек започва като наивник и завършва като измамник.

Хъдсън се мъчеше да се освободи безрезултатно.

— Вие, приятелю, къде точно се намирате в този щастлив спектър?

— Не знам за какво говориш, по дяволите – най-после успя да изхрипти той.

— Ако се овладеете, ще ви пусна. А сега – отпуснете се.

Хъдсън спря да се бори. В този момент усети, че хватката се разхлабва и крайниците му са свободни. Той се обърна и се озова лице в лице с мишената си, Пендъргаст: висок мъж в черно, с лице и коса толкова бледи, че изглеждаха сякаш блестят в тъмнината. Държеше в ръката си „Беретата“ на Хъдсън, насочена към него.

— Съжалявам, не бяхме представени. Името ми е Пендъргаст.

— Да ти го начукам.

— Винаги съм намирал този израз за куриозен, когато се употребява в негативен смисъл. – Пендъргаст го огледа отгоре до долу, после пъхна пистолета в колана си. – Какво ще кажете да продължим нашия разговор вътре?

Мъжът го погледна.

— Ако обичате. – Пендъргаст му посочи да върви към страничната врата пред него. След малко Хъдсън отстъпи. Това можеше да се окаже начин да се измъкне оттук, все пак.

Той мина през отворената гаражна врата, Пендъргаст го следваше. Пресякоха покритата с чакъл алея и изкачиха стъпалата към запуснатото имение. Прислужникът отвори вратата.

— Този господин ще влезе ли? – попита той, а в гласа му се усещаше, че се надява това да не става.

— Само за няколко минути, Морис. Ще изпием по чашка шери в източния салон.

Пендъргаст посочи на мъжа към централния коридор и след малко влязоха в малка дневна. В камината гореше огън.