Линкольн Чайлд: Трескави сънища

ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Мусалангу, Замбия

Залязващото слънце огряваше африканската савана като горски пожар, червено-жълто в спускащата се над лагера задушна вечер. Възвишенията покрай горен Макуеле стрийм се издигаха на изток подобно проядени зелени зъби, изпъкнали на фона на небето.

Няколко прашни брезентови палатки ограждаха отъпкания район, скрити в сянката на горичка от стари дървета мусаса, чиито клони протягаха смарагдово-зелените си чадъри над сафари лагера. През гъстака нагоре се изви тънка струйка дим от готварския огън, понесла възбуждащата миризма на мопани [1] Дърво с яркозелени пеперудообразни листа, което расте в горещи и сухи райони; достига до 25 м. височина. – Б.пр. и печено куду [2] Вид африканска антилопа. – Б.пр. .

В сянката на голямото дърво в центъра на бивака две фигури – на мъж и на жена, трийсетинагодишни – седяха в лагерни столове от двете страни на масата и пиеха бърбън с лед. Бяха облечени в прашни панталони с дълги крачоли и ризи с дълги ръкави цвят каки, защита срещу мухите це-це, които излизаха вечерно време. Мъжът, слаб и висок, се отличаваше с хладна, почти ледена бледност, която изглеждаше неповлияна от горещината. Това не се отнасяше за жената, която лениво си вееше с голямо бананово листо, раздвижвайки гъстата си грива от кестенява коса, вързана хлабаво отзад с канап. Тя беше загоряла и отпусната. Полугласният им разговор, прекъсван от време на време от смеха на жената, беше почти недоловим сред звуците на африканската савана: писъци на маймуни, крясъци на фазани и цвърчене на сойки, примесено с тракането на тенджери и тигани в кухненската палатка. Към вечерните звуци се присъедини и далечният рев на лъв навътре в саваната.

Седящите фигури бяха Алойзиъс Пендъргаст и съпругата му от две години, Хелън. Те бяха в края на ловно сафари в район под контрола на „Мусалангу Гейм Мениджмънт“, където бяха ловували африкански антилопи по програма за разреждане на стадата, разрешена от замбийското правителство.

— Искаш ли още едно питие? – обърна се Пендъргаст към съпругата си, вдигайки коктейлната кана.

— Още едно? – отвърна тя със смях. – Алойзиъс, да не би да планираш покушение над моята добродетелност?

— И през ум не ми минава. Надявах се, че може би ще прекараме нощта, дискутирайки концепцията на Кант за категоричния императив.

— Ето, виждаш ли, точно за това ме предупреждаваше майка ми. Омъжваш се за този мъж, понеже е много добър с пушката, само за да откриеш после, че има мозък на оцелот.

Пендъргаст се засмя и отпи от питието си, загледан в него.

— Африканската мента е по-скоро тръпчива на вкус.

— Горкичкият Алойзиъс, липсва ти твоят джулеп. Е, ако приемеш онази работа във ФБР, която Мик Декър ти предлага, ще можеш да си пиеш джулеп денем и нощем.

Той отпи замислено още една глътка и вдигна очи към жена си. Учуди се колко изненадващо бързо бе загоряла на африканското слънце.

— Реших да не приема.

— И защо не?

— Не съм сигурен, че съм готов да остана в Ню Орлиънс при всичко, с което е свързано това – семейните усложнения, неприятните спомени… Пък и вече съм видял достатъчно насилие, не мислиш ли?

— Не знам… Така ли е? Толкова малко ми казваш за миналото си, дори сега.

— Не съм подходящ за ФБР. Не обичам правила. Във всеки случай, ти си непрекъснато по света с тази твоя организация „Доктори с крила“; можем да живеем навсякъде, стига да е наблизо до международно летище.

Душите ни, единство свято,

не се разкъсват в таз раздяла,

а ще се стелят като злато,

ковано тънко до премала . [3] Джон Дън, „Прощални думи: забрана на скръбта“. Превод Кристин Димитрова. – Б.пр.

— Предполагам, че не си ме довел в Африка, за да ми цитираш Джон Дън. Или Киплинг, може би?

— Всяка жена знае всичко за всичко – произнесе напевно той.

— Като се замисля повечко, добре е да ми спестиш и Киплинг. Какво си правил като тийнейджър, Бартлет [4] Има се предвид книгата „Популярните цитати“ от Джон Бартлет – Б.пр. ли си наизустявал?

— Покрай другото… – Пендъргаст вдигна поглед. По пътеката от запад се приближаваше непозната фигура. Беше висок мъж, туземец, облечен в къси панталони и мръсна тениска; през рамото му висеше древна пушка, в ръката си стискаше тояга с раздвоен връх. Когато стигна до лагера, той спря и поздрави на бемба, местния диалект, което бе посрещнато с викове за добре дошъл откъм кухненската тента. Мъжът влезе в лагера и се приближи до масата, край която седеше семейство Пендъргаст.