Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Какво възхитително място! – каза Хелън като се огледа.

— Кингазу е един от най-старите лагери за сафари в страната – отвърна Пендъргаст. – Бил основан през 1950-та, когато Замбия още е представлявала част от Северна Родезия, от ловец, който осъзнал, че привличането на хора да снимат животни може да бъде също тъй вълнуващо, както и убиването им – и много по-доходно.

— Благодаря, професоре. Ще има ли тест след лекцията?

Когато влязоха в прашния паркинг, видяха, че барът и навесът за хранене са празни, персоналът на лагера се беше подслонил в околните бунгала. Всички крушки бяха светнати, генераторът пъхтеше с пълна сила.

— Явно са разтревожени – каза Хелън, като отвори вратата на колата и излезе в горещата вечер. Въздухът звънтеше от цикади.

Вратата на най-близкото бунгало се отвори, нашарвайки с жълти ивици светлина утъпканата земя, и един мъж с изгладени дрехи в цвят каки, под които се очертаваше нож, обут в кожени обуща и три четвърти чорапи, излезе отвътре.

— Окръжният комисар, Алистър Уокинг – прошепна Пендъргаст на съпругата си.

— Никога не бих предположила.

— А другият с него, с австралийската каубойска шапка, е Гордън Уисли, концесионерът на лагера.

— Влезте – покани ги окръжният комисар, след като се ръкуваха. – Можем да говорим по-спокойно в колибата.

— Господи, не! – възкликна Хелън. – Цял ден бяхме затворени в колата – нека изпием по едно питие в бара.

— Ами… – колебливо започна комисарят.

— Ако лъвът влезе в лагера, още по-добре. Тогава няма да се занимаваме да го дебнем в саваната. Не е ли така, Алойзиъс?

— Безупречен аргумент.

Тя хвана меката брезентова чанта, в която беше оръжието й, и я извади от багажника на Ленд роувъра. Пендъргаст направи същото, прехвърляйки една тежка метална кутия с амуниции през рамото си.

— Господа? – каза той. – Към бара?

— Много добре. – Окръжният комисар огледа пушките им за сафари с явно облекчение. – Мисуму!

Върлинест африканец с плъстен фес и червен шал провря глава през една от вратите на помещението за персонала.

— Бихме искали да изпием по едно питие в бара – каза Уокинг. – Ако нямаш нищо против.

Те се върнаха към сламения бар и барманът зае мястото си зад лъскавия дървен тезгях. Мъжът се потеше, и то съвсем не заради жегата.

— „Мейкърс Марк“ – каза Хелън. – С лед.

— Две – обади се съпругът й. – И разбъркани с малко мента, ако имате.

— Направи и на нас същото – каза окръжният комисар. – Не възразяваш, нали, Уисли?

— Само да е толкова дълго, колкото силно – каза Уисли с нервен смях. – Ама че ден!

Барманът наля питиетата и Пендъргаст отми праха по гърлото си с една солидна глътка.

— Разкажете ни какво се случи, господин Уисли.

Уисли беше висок червенокос мъж с новозеландски акцент.

— Беше след обяда – започна той. – В лагера имахме двайсет души гости – пълна къща.

Докато той говореше, Пендъргаст дръпна ципа на брезентовата торба и извади оръжието си, пушка двуцевка Холанд & Холанд .465 „Роял“. После се зае да я почиства, като избърса праха от дългия ударник.

— Какъв беше обядът?

— Сандвичи. Печено куду, патица, тиква. Студен чай. Винаги сервираме лек обяд по време на дневните жеги.

Пендъргаст кимна, като лъскаше ореховия приклад.

— Случвало се е нощем някакъв лъв да реве откъм саваната, но през деня е спирал. Често чуваме рев на лъвове – това е една от атракциите на лагера, всъщност.

— Очарователно.

— Но никога преди не са ни безпокоили. Просто не мога да разбера.

Пендъргаст го погледна, после върна вниманието си отново към оръжието.

— Да разбирам ли, че този лъв не е бил местен?

— Не е. Имаме няколко прайда тук – знам как изглежда всеки един от лъвовете в тях. Това беше див самец, единак.

— Голям ли беше?

— Дяволски голям.

— Достига ли най-големите от вида си?

Уисли направи гримаса.

— По-голям от всичко, известно на книга.

— Разбирам.

— Немецът, казваше се Хаслер, и жена му, бяха първите, които станаха от масата. Мисля, че беше към два часа. Тръгнали да се връщат към колибата си, когато – според жена му – лъвът изскочил от шубраците покрай реката, съборил мъжа й и забил зъбите си във врата му. Тя започнала да вика на кръвожадния звяр, както, разбира се, и бедният човек. Всички изтичахме нататък, но лъвът го завлече в саваната и изчезна. Не мога да ви опиша колко ужасно беше – чувахме писъците му отново и отново. После всичко утихна, с изключение на звуците от… – Той млъкна рязко.