Линкольн Чайлд: Трескави сънища

Яркото светило докосна далечните върхове на хининовите дървета отвъд реката, после се плъзна зад тях. Небето изсветля и накрая блясъкът на луната изчезна в гъсталака на саваната. Мистерията на нощта беше преминала; денят настъпи.

— Довиждане, стара луна – произнесе безгрижно Пендъргаст.

Хелън стисна ръката му, но бързо се изправи, когато окръжният комисар и Уисли се материализираха на пътеката откъм кухненската колиба. С тях имаше трети човек, с хлътнало лице, много висок и дългурест. Очите му бяха жълти.

— Уилсън Ниала – представи го Уисли. – Оръженосецът ви.

Последваха ръкостискания. Барманът от предишната вечер излезе от кухнята с голям чайник с черен чай „Сучън“ и бързо наля във всички чаши от силната димяща запарка.

Пиеха бързо и в мълчание. Пендъргаст остави чашата си.

— Вече е достатъчно светло, за да хвърлим един поглед върху сцената на нападението.

Ниала преметна по една пушка през всяко рамо и те тръгнаха по неравната пътека, която се виеше покрай реката. Провираха се през гъсталак от дървета миомбо, районът беше ограден с въже и дървени колчета. Пендъргаст клекна, оглеждайки следата. Виждаше се чифт огромни следи от диво животно в праха, близо до локва черна кръв, сега суха и напукана. Докато я гледаше, той възстанови в съзнанието си картината на нападението. Случилото се беше напълно ясно: мъжът е бил атакуван иззад гъсталака, бил е съборен и разкъсан. Първите сведения бяха точни. Прахът показваше, че лъвът е завлякъл победената жертва обратно в гората, оставяйки кървава диря.

Пендъргаст се изправи.

— Ето как ще процедираме. Аз ще вървя на осем крачки зад Джейсън, леко вляво от него. Хелън ще е зад мен на още осем крачки, вдясно. Уилсън, ти ще се движиш непосредствено зад нас.

Той погледна към съпругата си, която му кимна одобрително.

— Когато моментът настъпи – продължи той, – ще ти направим знак да ни дадеш оръжията – подай ги със спуснати предпазители. Що се касае до моята пушка – свали ремъка й, не искам да го закача на някой клон.

— Аз предпочитам моята да е с ремъка си – отсечено каза Хелън.

Уилсън Ниала кимна с кокалестата си глава.

Пендъргаст протегна ръка.

— Пушката ми, моля?

Уилсън му я подаде. Пендъргаст скърши дулото, освобождавайки механизма, вкара в цевите два патрона с меки върхове, калибър 0.465 нитро експрес – огромни като Маканудо [5] Най-популярната марка пури в САЩ. – Б.пр. – затвори го, застопори го, увери се, че предпазителят е спуснат и му я върна обратно. Хелън направи същото със своята пушка, като я зареди с патрони с мек връх калибър 0.500/416.

— Доста голяма пушка за такава слаба жена – каза Уокинг.

— Аз пък мисля, че дори е по-подходяща – отвърна Хелън.

— Единственото, което мога да кажа – продължи Уокинг, – е: доволен съм, че не отивам в саваната след онзи звяр – независимо дали с голяма пушка или не.

— Старайте се да спазвате триъгълния строй колкото е възможно по-строго, докато се придвижваме – каза Пендъргаст, като премести очи от Мфуни към Ниала и после обратно. – Вятърът е в наша полза. Никакво говорене, освен ако не е абсолютно необходимо. Използвайте жестове с ръце. Оставете фенерчетата тук.

Всички кимнаха. Атмосферата на изкуствена веселост бързо се изпари, докато чакаха мълчаливо слънцето да се издигне достатъчно и да изпълни шубраците със слаба синя дрезгавина. Тогава Пендъргаст направи знак на Мфуни да тръгва.

Следотърсачът влезе в саваната с копието си в една ръка, следвайки кървавата диря. Тя се отдалечи от реката през гъстите бодливи храсти и новоизрасли дървета мопани и тръгна покрай един малък приток на Луангва, наречен Чители. Движеха се бавно по кръвта, покрила тревата и листата. Следотърсачът спря и посочи с копието си към един кръг от смачкана трева. Петното беше голямо, още влажно, листата наоколо – опръскани с артериална кръв. Явно тук беше мястото, където лъвът най-напред беше пуснал жертвата си и бе започнал да я яде още жива, преди да го прострелят от лагера.

Джейсън Мфуни се наведе и мълчаливо вдигна нещо: половина от долна челюст със зъбите, изгризана по краищата и облизана до чисто. Пендъргаст я огледа, без да говори. Мфуни я остави отново и посочи към една дупка в завесата от растителност.

Минаха през нея и се озоваха в гъстозелен храсталак. Мфуни спираше на всеки двайсет метра да се ослуша и да подуши въздуха, или да изследва пръска кръв по някое листо. Трупът в онзи момент явно вече е бил обезкървен и следите ставаха все по-неясни.