Линкольн Чайлд: Трескави сънища

После Пендъргаст стана, хвана Хелън за ръката и й помогна да се изправи.

— Благодарим за питиетата. А сега бихте ли ни показали бунгалата ни?

Хининовите дървета

Нощта беше тиха. Дори местните стада, които често пронизваха тъмнината с ревовете си, сега кротуваха, а обичайният крясък на нощни животни сякаш бе сподавен. Реката ромолеше и тихият плисък създаваше невярна представа за мощното течение, което изпълваше въздуха с мирис на вода. Едва с разсъмването дойдоха първите звуци на онова, което минаваше за цивилизация: изливането на гореща вода в душ-бидоните, които се подготвяха за сутрешното миене.

Пендъргаст и съпругата му бяха излезли от бунгалото си и седяха в навеса за хранене, с пушките отстрани до тях, под мекия блясък на единствената крушка. Нямаше звезди – нощта беше облачна, тъмнината – пълна. Двамата седяха там, без да помръдват и без да говорят през последните четирийсет и пет минути, наслаждавайки се на компанията си, и – с онзи вид мълчалива симбиоза, която характеризираше брака им – се подготвяха мислено и емоционално за предстоящия лов. Хелън беше облегнала глава върху рамото на съпруга си. Той я погали по ръката, играейки си със звездния сапфир на венчалната й халка.

— Не можеш да го върнеш обратно – каза тя накрая. Гласът й беше дрезгав от дългото мълчание.

Той само се усмихна и продължи да я гали.

В сенките се появи дребна фигура с дълго копие. Беше облечена с панталони и риза, и двете в тъмен цвят.

Двамата се изправиха.

— Джейсън Мфуни? – попита тихо Пендъргаст.

— Да, сър.

Пендъргаст протегна ръка.

— Бих предпочел да не се обръщате към мен със „сър“, Джейсън. Наричайте ме Пендъргаст. А това е съпругата ми, Хелън. Тя предпочита да се обръщат към нея на малко име, а аз – на фамилно.

Мъжът кимна и подаде ръка на Хелън с бавно, почти флегматично движение.

— Окръжният комисар иска да говори с вас в кухнята, госпожо Хелън.

Хелън се изправи. Същото направи и Пендъргаст.

— Извинете ме, господин Пендъргаст, комисарят иска разговорът да е насаме.

— За какво е всичко това?

— Притеснява се за ловния й опит.

— Това е нелепо – намръщи се Пендъргаст. – Вече обсъдихме проблема.

Хелън махна с ръка и се засмя.

— Не се тревожи – изглежда тук още властват законите на Британската империя, където жените седят на верандата, веят си с ветрило и припадат при вида на кръв. Ще му го кажа направо.

Пендъргаст бавно се отпусна обратно в стола си. Следотърсачът го изчака, като пристъпваше неловко от крак на крак.

— Бихте ли седнали, Джейсън?

— Не, благодаря.

— Откога се занимавате със следотърсачество? – попита Пендъргаст.

— От няколко години – дойде лаконичният отговор.

— Бива ли ви?

Свиване на рамене.

— Страхувате ли се от лъвове?

— Понякога.

— Убили ли сте някой лъв с това копие?

— Не.

— Разбирам.

— Копието е ново, господин Пендъргаст. Когато убия лъв с копие, то обикновено се чупи или се изкривява, така че трябва да взема ново.

Над лагера надвисна тишина, докато светлината пълзеше зад саваната. Минаха пет минути, после десет.

— Какво се бавят? – попита Пендъргаст раздразнено. – Не искаме да тръгнем късно. – Мфуни сви рамене и се облегна на копието си, чакайки.

Изведнъж Хелън се появи. Тя бързо се настани в стола.

— Обясни ли на досадника как стоят нещата? – попита я Пендъргаст със смях.

Известно време тя не отговори. Той се обърна към нея озадачен и се сепна от побелялото й лице.

— Какво има?

— Нищо. Просто… типичното вълнение преди лов.

— Винаги можеш да останеш в лагера, знаеш го.

— О, не – каза тя със страст. – Не, не мога да пропусна такова нещо.

— В такъв случай по-добре да тръгваме.

— Още не. – Гласът й беше нисък. Той усети студената й длан върху ръката си. – Алойзиъс… знаеш ли, че забравихме да гледаме изгрева на луната снощи? Беше пълнолуние.

— С всички тези вълнения около лъва, не съм изненадан.

— Нека да я погледаме тогава как залязва. – Тя взе ръката му и я притисна в своите – необичаен жест за нея. Дланта й вече не беше студена.

— Хелън…

Тя стисна ръката му.

— Не говори.

Пълната луна потъваше в саваната от другата страна на реката, гладък диск, който се спускаше по бледо мораво небе, отражението му се стелеше на гънки като разсипан крем по вълните на река Луангва. Когато се запознаха, бяха посрещнали заедно изгрева на пълната луна и оттогава то бе станало традиция – независимо какво им се случваше, дали пътуват или имат някакви ангажименти – те винаги успяваха да бъдат заедно и да наблюдават изгрева на пълната луна.