Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Изгорени ? – повтори Хейуърд.

— Стандартна процедура. Всички взети проби биха били също заразени.

— Но защо? Ако семейство Дуейн са били заразени, те биха могли да заразят и другиго. Изгарянето на птицата ще е като след дъжд качулка.

— Не съвсем. Виждате ли, птичият грип се предава лесно от птица на човек, но е много по-трудно предаването му от човек на човек. Съседите не биха били застрашени. Разбира се, за Дуейн е било прекалено късно. – Пендъргаст отпи последна глътка кафе и остави чашата настрана. – И въпреки това пред нас остава още една загадка: откъде е избягал папагалът на Дуейн? И, нещо дори по-важно, как е станал вирусоносител?

Въпреки скептицизма си, Хейуърд беше заинтригувана.

— Може би грешите. Може би вирусът остава през цялото време латентен. Папагалът го е хванал по естествен начин.

— Малко вероятно. Не забравяйте, че птицата е била с пръстен. Не: вирусният геном е бил секвениран и изкуствено възстановен с много усилия в лаборатория – с използването на вирусен материал от откраднатите папагали Каролина. А след това живи птици са били заразявани с него.

— Значи птицата е избягала от лаборатория.

— Точно така. – Пендъргаст стана. – Най-големият въпрос обаче остава: какво общо има това с убийството на Хелън и последните убийства и атаки срещу нас – ако са били такива?

— Не забравяте ли един друг въпрос? – попита Хейуърд.

Пендъргаст я погледна въпросително.

— Казвате, че Хелън е откраднала папагалите, които Одюбон е изследвал – онези, които по всяка вероятност са го разболели. Хелън също е посетила семейство Дуейн и е откраднала техния папагал – защото, както също казвате, тя е знаела, че той е бил заразен. По дедукция, Хелън е общата нишка, която свързва двете събития. Не сте ли любопитен каква може да е била нейната роля в секвенирането и заразяването?

Пендъргаст се извърна настрана, но преди това тя видя по лицето му да преминава изражение на болка. Почти съжали, че го е попитала.

Над библиотеката легна тежка тишина. Най-накрая Пендъргаст отново се обърна към нея.

— Трябва да продължим оттам, където Винсънт и аз спряхме.

— „Ние“?

— Предполагам, че ще изпълните молбата на Винсънт. Имам нужда от компетентен партньор. А, доколкото си спомням, произхождате от този регион. Ще се справите добре, уверявам ви.

Дързостта му, покровителственото му отношение бяха изключително дразнещи. Тя знаеше повече от добре за Пендъргастовите необичайни разследващи техники, безгрижието, с което пренебрегваше правилата и процедурите, заобикалянето на закона. Намираше това за досадно, ако не и нетърпимо. Това би могло да навреди дори на кариерата й. Тя отвърна очи от настойчивия му поглед. Ако не беше този човек, Вини сега нямаше да лежи ранен в болница и с необходимост от нова сърдечна клапа.

В същото време Вини я беше помолил. Два пъти.

Тя осъзна, че вече е взела решение.

— Добре. Ще ви помогна. Заради Вини, не заради вас. Но… – Тя се поколеба. – Имам едно условие. И то не подлежи на обсъждане.

— Разбира се, капитане.

— Когато – ако! – открием човека, отговорен за смъртта на съпругата ви, трябва да ми обещаете да не го убивате.

Пендъргаст притихна.

— Осъзнавате, нали, че говорим за студенокръвния убиец на жена ми.

— Не вярвам във всевиждащото правосъдие. Прекалено много от вашите престъпници умират преди дори да са стигнали до съдебната зала. Този път ще позволим на правосъдието да си свърши работата.

Настъпи пауза.

— Това, за което ме молите, е трудно.

— Такава е цената на танца – каза Хейуърд просто.

Пендъргаст задържа погледа си върху нея дълго. И после – почти недоловимо – кимна.

В слабо осветения гараж един мъж се сви зад колата, завита с бяло брезентово покривало. Беше седем вечерта и слънцето беше залязло. Въздухът миришеше на автомобилен лак, машинно масло и пръст. Като извади 9 милиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ от колана си, мъжът бързо извади пълнителя и отново провери дали е пълен. Пъхайки оръжието обратно в колана си, той разтвори и затвори ръце три пъти, като опъваше и стискаше пръсти. Мишената щеше да пристигне всеки момент. Потта се спусна надолу по тила на мъжа, а в бедрото му заподскача едно сухожилие, но той не забелязваше нищо – толкова концентриран беше в онова, което предстои.

Франк Хъдсън беше проучвал територията на имението „Пенумбра“ през изминалите два дни, запознавайки се с дейностите и навиците на мястото. Беше изненадан от това колко небрежна е охраната: един-единствен изкуфял, полусляп прислужник отваряше къщата сутрин и отново я затваряше вечерта по разписание с такава точност, че човек можеше да сверява часовника си по него. Входните врати оставаха затворени, но не заключени през деня, и явно никой не ги наблюдаваше. Старателно проучване показа, че няма следи от охранителни камери, алармени системи, сензори за движение или инфрачервени лъчи. Грохналата стара плантация беше толкова отдалечена от изровеното шосе, че Хъдсън нямаше защо да се тревожи от редовни полицейски патрули. В плантаторската къща имаше няколко души, освен мишената и прислужника: само една доста привлекателна жена със страхотна фигура, която той бе виждал няколко пъти.