Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Колко може да знае?

— Намерил е „Черната рамка“, знае за болестта на Одюбон и по някакъв начин е разбрал за семейство Дуейн.

Рязко поемане на въздух.

— Майтапиш се с мен. До каква степен знае за Дуейн?

— Трудно е да се каже. Беше в Сънфлауър. Посети къщата. Упорит е и е умен. Може да се предположи, че знае – или ще научи – всичко.

— Кучи син. Как, по дяволите, са разбрали?

— Нямам идея. Пендъргаст не само е блестящ детектив, но този път е и мотивиран – невероятно мотивиран.

Вентура поклати тава.

— Малко се съмнявам дали не пълни ушите на онази капитанка от отдел „Убийства“ с подозренията си, както направи с партньора си, Д’Агоста. Боя се, че е само въпрос на време, преди да посетят онзи наш общ приятел.

Пауза.

— Смяташ, че това разследване е официално?

— Не изглежда така. Не ми се вярва и други да са намесени.

Вентура помисли за момент, преди да заговори отново:

— Значи сега приключваме работата.

— Точно така. Ликвидирай Пендъргаст и онази капитанка. Направи го сега. Убий ги всичките.

— Ченгето, което си улучил, Д’Агоста – сигурен ли си, че е мъртъв?

— Така мисля. Получи .308 куршум в гърба. – Джъдсън се намръщи. – Ако не си умре сам, ще трябва да му подадем една ръчица за помощ. Остави това на мен.

Вентура кимна.

— Ще поема останалото.

— Направи го. Трябва ли ти някаква помощ? Пари?

— Парите са последната ни грижа. Знаеш го. – И Вентура се отдалечи през полето към розовото вечерно небе, докато тъмният му силует не изчезна сред боровете отсреща.

Джъдсън Естерхази прекара следващите петнайсет минути облегнат на пожарната кула, като пушеше лулата си и мислеше. Най-после се отмести и я чукна няколко пъти в металната подпора. След това я прибра в джоба си, хвърли един последен поглед към гаснещата светлина на запад, обърна се и тръгна надолу по пътеката, към шосето от другата страна на възвишението.

Батон Руж

Колко време точно беше минало – пет часа или петдесет – Лора Хейуърд не беше сигурна. Бавният ход на минутите се сля със странна фуга на съобщенията от високоговорителя, бързо замлъкващи гласове, дрънченето на инструменти. Понякога Пендъргаст беше до нея. Друг път установяваше, че го няма. В началото й се искаше времето да минава колкото се може по-бързо. После – когато чакането се проточи – искаше само то да забави още. Защото колкото по-дълго лежеше Винсънт Д’Агоста на хирургическата маса – тя го знаеше, – толкова повече шансовете му да оцелее намаляваха.

Тогава – съвсем внезапно – пред тях застана един хирург. Синята му престилка беше измачкана, а лицето му изглеждаше бледо и изпито. Зад него стоеше отец Бел.

При вида на свещеника сърцето на Хейуърд сякаш спря за миг. Знаеше, че този момент ще настъпи. И сега, когато наистина бе дошъл, тя не мислеше, че би могла да го понесе. О, не. О, не, не, не … Почувства, че Пендъргаст я хваща за ръката.

Хирургът прочисти гърлото си.

— Дойдох, за да ви уведомя, че операцията мина успешно. Свършихме преди четирийсет и пет минути и следихме състоянието му. Изгледите са обещаващи.

— Ще ви заведа да го видите – каза отец Бел.

— За съвсем малко – добави хирургът. – Той е още замаян и много слаб.

В продължение на един момент Лора седеше неподвижно, смаяна, и се опитваше да осъзнае казаното. Пендъргаст говореше, но тя не разбираше думите. После усети, че я вдигат – агентът от ФБР от едната страна, свещеникът от другата – и тя тръгна по коридора. Завиха наляво, после надясно, минаваха покрай затворени врати и коридори, пълни с носилки и празни колички. През една отворена врата влязоха в малко помещение, оградено от подвижни паравани. Една сестра отмести встрани един от параваните и те видяха Вини. Към него бяха прикрепени дузина апарати, очите му бяха затворени. Под чаршафите се виеха тръби: едната с кръвна плазма, другата с физиологичен разтвор. Макар Д’Агоста да беше мускулест, сега изглеждаше крехък, като хартия.

Тя задържа дъха си. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи; затвори ги; после ги отвори отново. Погледна нагоре към тях мълчаливо, накрая погледът му спря върху нея.

Докато го гледаше, Хейуърд усети, че последните следи на самоконтрол – онова доминиращо присъствие на разума, с което тя толкова се гордееше – рухва и се разбива. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи.

— О, Вини – изхълца тя.

Очите на Д’Агоста се напълниха. И той бавно ги затвори.