Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Не беше сигурен колко време ще трябва да чака – можеше да са десет минути, а можеше да са и десет часа, – но това нямаше значение. Той беше мотивиран. Всъщност, мотивиран като никога в живота си. Не, не беше съвсем истина: бивал е веднъж, отдавна.

Утринта беше мъглива и натежала от роса, а в мрака на скривалището въздухът беше застоял и неподвижен. Още по-добре. Той отново попи слепоочията си. Насекомите бръмчаха сънливо и той можеше да чуе раздразненото цвърчене и кряскане на полевките. Сигурно имаха гнездо наблизо: изглежда проклетите гризачи бяха навсякъде в блатистите равнини напоследък, лакоми като лабораторни зайци и почти толкова питомни.

Той отпи нова глътка вода, провери втори път оръжието си. Двуцевката беше добре закрепена и заключена. Освободи затвора; увери се, че .308 Уинчестър е нагласен добре; перна лостчето обратно. Като повечето встрастени стрелци, предпочиташе стабилността и точността на неавтоматичното оръжие; имаше три допълнителни патрона в пълнителя, за всеки случай, но смисълът от снайперистката система беше да постигнеш резултат с първия изстрел, и той не се канеше да ги използва.

Най-важен беше дългобойният оптичен прицел Леополд Марк 4 Ml. Погледна през него и го насочи първо към входната врата на плантаторската къща, после към покритата с чакъл пътека, след което и към самия Ролс ройс.

Седемстотин, може би седемстотин и петдесет ярда. Един изстрел, един убит.

Докато гледаше към голямата кола, усети, че сърцето му леко забързва. Прехвърли мислено плана в съзнанието си. Щеше да изчака, докато мишената седне зад волана и запали двигателя. Автомобилът щеше да тръгне по полукръглата алея, спирайки за момент, преди да завие към главния път. Точно тогава щеше да произведе изстрела.

Той легна абсолютно неподвижно, искайки сърцето му да се успокои. Не можеше да си позволи да се вълнува повече, нито пък щеше да позволи някаква емоция – нетърпение, гняв, страх – да го отвлича. Абсолютното спокойствие беше единственият отговор. Беше му свършило добра работа преди, в пасището и в равнината, при далеч по-опасни условия от тези. Той задържа очите си прилепени към прицела, отпуснал леко пръст върху предпазителя на спусъка. Отново си напомни, че това беше задача. Най-добре щеше да е да гледа така на това. Да отхвърлеше тази последна работа от пътя си и щеше да е готов – този път веднъж завинаги…

Сякаш да награди силната му самодисциплина предната врата на плантаторската къща се отвори и от нея излезе един мъж. Той сдържа дъха си. Не беше неговата мишена, беше другият, ченгето. Бавно – толкова бавно, че сякаш не се движеше – пръстът му се премести от предпазителя на спусъка към самия спусък, който се нуждаеше само от погалване на перце, за да се задейства. Набитият мъж спря на широката веранда и огледа наоколо с известна предпазливост. Стрелецът не трепна: знаеше, че прикритието му е перфектно. Сега от мрака на къщата се показа и мишената му и двамата заедно се спуснаха от верандата по стъпалата към чакълестата алея. Стрелецът ги проследи с прицела и се съсредоточи върху черепа на мишената си. Не искаше да действа прибързано: имаше добър план, щеше да се придържа към него. Онези двамата се движеха бързо, явно отиваха някъде. Придържай се към плана .

Той ги гледаше през прицела как се приближават към колата, отварят вратите, влизат вътре. Самата мишена седна зад волана, както се очакваше; запали двигателя; обърна се да каже няколко думи на придружителя си; след това изкара колата от алеята. Стрелецът гледаше напрегнато, позволявайки си да издиша, и искаше пулсът му да забави още малко. Щеше да произведе изстрела между два удара на сърцето.

Ролсът взе лекия завой на покритата с чакъл алея с петнайсет мили в час, после забави, когато наближи кръстовището с шосето. Сега е моментът , помисли си стрелецът. Цялата подготовка, дисциплина и предишен опит се смесиха заедно в този едничък върховен миг на завършек. Мишената беше в подходяща позиция. Колкото можеше по-слабо той приложи натиск върху спусъка: не го натисна, само го помилва, съвсем малко, още малко…

И точно тогава с изскърцване на изненада, последвано от силно дращене – една сиво-кафява полевка се стрелна по кокалчетата на ръката му, която стискаше спусъка. В същото време една огромна дрипава сянка, черна на черния фон, прелетя бързо над неговото скривалище.

Ремингтънът изгърмя с трясък, отскачайки леко в ръката му. С гневна ругатня той отблъсна подскачащата полевка и погледна бързо през прицела. Можеше да види дупката в предното стъкло, двайсет сантиметра нагоре и вляво от мястото, където го беше планирал. Ролсът сега се движеше напред бързо, бягаше, гумите изсвистяха на завоя, изхвърляйки след себе си камъчета; като се стараеше да не се паникьосва, стрелецът го проследи с прицела, изчаквайки вълнението да отмине, и отново натисна спусъка.