Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Сребристите очи се извиха към него.

— Не.

— Какво имаш предвид?

— Защо Хелън ще крие всичко това от мен?

Д’Агоста сви рамене.

— Може би е била объркана от начина, по който сте се запознали и те е излъгала благородно.

— Малка благородна лъжа? Не вярвам. Пазила го е в тайна по далеч по-важна причина. – Пендъргаст се върна отново в плюшеното кресло и загледа картината. – Покрий я.

Д’Агоста хвърли покривалото върху нея. Беше започнал да се тревожи. Пендъргаст не изглеждаше напълно с всичкия си.

Очите му бяха затворени. Тишината в библиотеката натежа, подсилена от тиктакането на един стар часовник в ъгъла. Д’Агоста седна; понякога беше по-добре да оставиш Пендъргаст да бъде Пендъргаст.

Очите бавно се отвориха.

— Гледали сме на този проблем по напълно погрешен начин от самото начало.

— И как така?

— Предполагахме, че Хелън се е интересувала от Одюбон-художника.

— Добре де! Че от какво друго?

— Интересувала се е от Одюбон -пациента.

— Пациент?

Бавно кимване.

— Това беше страстта на Хелън. Медицинските изследвания.

— Тогава защо е търсила картината?

— Защото я е нарисувал непосредствено след възстановяването си. Искала е да потвърди някаква своя теория.

— И каква е тази теория?

— Скъпи ми Винсънт, знаем ли от каква точно болест е страдал Одюбон?

— Не.

— Именно. Но тази болест е ключът към всичко! Хелън е искала да научи за самата болест . Какво е причинила на Одюбон. Защото очевидно е превърнала един напълно посредствен художник в гений. Знаела е, че нещо го е променило – затова е отишла в Ню Мадрид, където Одюбон е бил по време на земетресението: проучвала е надлъж и на шир, за да разбере този агент на промяна. И когато се е натъкнала на болестта му, е знаела, че изследването й е завършено. Искала е да види картината, само за да потвърди теорията си: че Одюбоновата болест е причинила нещо на мозъка му. Че е имала неврологични ефекти. Удивителни неврологични ефекти!

— О, тук вече ме изгуби напълно.

Пендъргаст скочи на крака.

— Затова го е скрила от мен. Защото е било потенциално изключително ценно, подлежащо на патентоване фармацевтично откритие. И не е имало нищо общо с нашите лични отношения. – С внезапно, импулсивно движение той хвана Д’Агоста за двете ръце. – А аз още щях да се препъвам в мрака, скъпи ми Винсънт – ако не беше твоят изблик на гениалност.

— Е, аз не бих отишъл чак толкова далече, че да кажа…

Отпускайки хватката, Пендъргаст се обърна и тръгна бързо към вратата на библиотеката.

— Хайде – няма време за губене.

— Къде отиваме? – попита Д’Агоста, бързайки да го настигне; още се опитваше да свърже брънките на Пендъргастовата логика.

— Да потвърдим подозренията ти – и да научим веднъж завинаги какво трябва да означава всичко това.

Стрелецът промени позиция в шарената сянка и отпи няколко големи глътки от камуфлажната манерка. Притисна кожената лента за попиване на потта около китката си първо към едното, после към другото си слепоочие. Движенията му бяха бавни, методични, напълно скрити в лабиринта от храсти.

Наистина не беше нужно да е чак толкова предпазлив. Нямаше никакъв начин мишената да го види. Само че годините ловуване на друг вид плячка – четирикрака, понякога плаха, понякога необикновено бдителна – го бяха научили да проявява изключително внимание.

Това беше идеално скривалище, голям дъбов капан, покрит изцяло с испански мъх, който се стелеше на вълни, оставяйки само малки пролуки, през една, от които той промуши дулото на тактическата си пушка Ремингтън 40-XS. Беше идеално най-вече защото беше естествено: един от резултатите на урагана Катрина, все още виждащи се навсякъде в околните гори и мочурища. Толкова много, че преставаш да ги забелязваш.

Точно на това разчиташе стрелецът.

Цевта на оръжието му се подаваше на не повече от два сантиметра и половина извън скривалището. Той беше изцяло в сянката, самата цев беше обвита в специален черен неотразяващ полимер, а мишената му щеше да излезе под блясъка на сутрешното слънце. Пушката нямаше да бъде забелязана дори когато стреляше: благодарение на заглушителя в края на дулото.

Колата, взет под наем пикап Нисан 4x4 със сгъваемо легло, опираше със задницата си в скривалището; той използваше леглото като платформа за стрелба, лежейки вътре със спуснато покривало на каросерията. Предната част беше обърната към стар път, който водеше на изток. Дори ако някой го видеше и тръгнеше да го преследва, за по-малко от трийсет секунди щеше да се прехвърли в купето, да запали двигателя и да отпраши по пътя. Магистралата и безопасността бяха само на две мили.