Линкольн Чайлд - Трескави сънища

И той изчезна.

Имението „Пенумбра“

Когато Д’Агоста отвори вратата, Пендъргаст стоеше в застлания с елегантни килими коридор, с ръце на гърба. Още беше облечен в карираната работна риза и дънки от набега им в Порт Алън.

— Много съжалявам, Винсънт – каза той. – Моля те да ми простиш онова, което сигурно ти се е сторило като върховна проява на грубост и незачитане от моя страна.

Д’Агоста не отговори.

— Може би нещата ще станат по-ясни, когато видиш картината. Ако не възразяваш…? – И той посочи към стълбището.

Д’Агоста излезе и го последва по коридора нататък.

— Бласт е мъртъв – каза той. — Застрелян със същия вид оръжие, с което е убит Блеклетър.

Пендъргаст спря по средата на крачката.

— Застрелян, казваш? – След което тръгна отново – но много по-бавно.

Вратата на библиотеката стоеше отворена и от нея към коридора се изливаше жълта светлина. Пендъргаст мълчаливо поведе към стъпалата и прекрачи през сводестата врата. Картината стоеше в центъра на стаята върху триножник. Беше покрита с тежко кадифено покривало.

— Застани тук, пред платното – каза Пендъргаст. – Имам нужда от откровеното ти мнение.

Д’Агоста се изправи пред статива.

Пендъргаст отстъпи встрани, хвана покривката и я махна от картината.

Д’Агоста погледна и се смая. На картината не беше нарисуван папагал Каролина, не беше дори птица или природен сюжет. Вместо това тя изобразяваше жена на средна възраст, гола, мършава, лежаща на болнично легло. Сноп хладна светлина се спускаше надолу от малък прозорец високо в стената зад нея. Краката й бяха кръстосани в глезените, а ръцете – сгънати върху гърдите, почти в поза на труп. Ребрата изпъкваха под кожата с цвят на пергамент, тя очевидно беше болна и, може би, не напълно нормална. И все пак имаше нещо неприятно приканващо в нея. Върху малка чамова маса стоеше кана с вода, а отстрани до леглото лежаха някакви дрехи. Черната й коса беше разстлана по възглавница от груб лен. Боядисаните стени; задоволената, суха плът; тъканта на чаршафите; дори прашинките във въздуха бяха добросъвестно забелязани, предадени с безмилостна яснота и увереност — пестеливо, чисто и тъжно. Макар Д’Агоста да не беше експерт, картината го порази с огромното си дълбоко въздействие.

— Винсънт? – попита го тихо Пендъргаст.

Д’Агоста се приближи, прокара пръстите на ръката си по черната рамка на картината.

— Не знам какво да мисля – каза той.

— Наистина. – Пендъргаст се поколеба. – Когато започнах да я почиствам, това беше първото нещо, което се показа. – И той посочи очите на жената, които гледаха от повърхността на картината към зрителя. – След като видях това, осъзнах, че всичките ни предположения са били погрешни. Нуждаех се от време, сам, да изчистя останалото. Не исках да гледаш как я разкривам сантиметър по сантиметър: исках да видиш цялата картина, наведнъж. Трябваше ми свежо, непосредствено мнение. Затова те накарах да си излезеш толкова рязко. Още веднъж, моите извинения.

— Това е поразително. Но… сигурен ли си, че е от Одюбон?

Пендъргаст посочи към ъгъла, където Д’Агоста видя неясен подпис. След това той посочи мълчаливо към друг, тъмен ъгъл от боядисаната стая – където се беше свила една мишка, сякаш чакаше.

— Подписът е автентичен, но главното: никой, освен Одюбон не би могъл да нарисува тази мишка. И съм сигурен, че е била рисувана от натура – в санаториума. Прекалено добре, наблюдавана, за да не е истинска.

Д’Агоста кимна бавно.

— Бях сигурен, че ще е папагал Каролина. Каква връзка има с всичко някаква гола жена?

Пендъргаст само разтвори белите си ръце и Д’Агоста съзря неудовлетворението в очите му. Като се извърна от статива, агентът каза:

— Погледни това, Винсънт, ако обичаш. – Върху една маса за хранене бяха пръснати множество репродукции, литографии и акварели. От лявата страна бяха подредени различни скици на животни, птици, насекоми, натюрморти, моментни портрети на хора. Най-отгоре лежеше нарисувана с водни бои мишка. Разстояние разделяше рисунките, сложени отдясно. Те представляваха почти изцяло птици, толкова прилични на живи и подробни, че изглеждаха готови да излетят от хартията; имаше също така и бозайници, както и горски сцени.

— Забелязваш ли разлика?

— Разбира се. Нещата от лявата страна са провал. От дясната – ами, това е направо красиво.

— Взех тези от папките на прапрадядо ми – каза Пендъргаст. – Тези – той посочи към грубите скици от ляво – са му били дадени от Одюбон, когато е живеел в къщата на Дофин стрийт през 1821-ва, точно преди да се разболее. Ето как е рисувал Одюбон, преди да влезе в санаториума „Мьоз Сен Клер“. – Той се обърна към работите, които лежаха от дясно. – А ето как е рисувал по-късно. След като е излязъл от санаториума. Съзираш ли гатанката?