Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Той отстъпи бързо назад от изненада. На прага стоеше не мазният кучи син, когото очакваше, а висок мъж с тъмни очи и вид на кинозвезда. Беше облечен в черен тренчкот, с хлабаво вързан колан около кръста. Бласт осъзна, че е направил сериозна грешка с отварянето на вратата. Но преди да успее да я затръшне, мъжът пристъпи вътре и сам я затвори.

— Господин Бласт? – каза той.

— Кой сте вие, по дяволите? – отвърна Бласт.

Вместо да отговори, мъжът направи още една крачка напред. Движението беше толкова внезапно, толкова решително, че Бласт се принуди да отстъпи. Скимтейки, померанците избягаха на сигурно в спалнята.

Високият мъж го изгледа отгоре до долу, очите му блестяха от силна емоция – гняв? Ярост?

Бласт преглътна. Нямаше и най-слаба представа какво искаше този човек, но някакво вътрешно чувство на самосъхранение, някакво шесто чувство, което бе развил с годините, работейки на ръба на закона, му подсказа, че е в опасност.

— Какво искате? – попита той.

— Казвам се Естерхази – отвърна мъжът. – Да ви прозвънва някаква камбанка?

Името наистина задейства една камбанка. Силна камбанка. Онзи мъж Пендъргаст го беше споменал. Хелън Естерхази Пендъргаст.

— Никога не съм го чувал.

С внезапно движение непознатият развърза колана на тренчкота си. Дрехата се отвори, разкривайки скъсена цев на пушка.

Бласт отстъпи. Времето забави ход, когато адреналинът му скочи. Той забеляза с някаква ужасяваща яснота, че прикладът е от черно дърво, с резбовани орнаменти.

— Ама чакайте – каза той. – Вижте, какъвто и да е проблемът, можем да се разберем. Аз съм разумен човек. Кажете ми какво искате.

— Сестра ми. Какво й направихте?

— Нищо. Нищо. Само разговаряхме.

— Разговаряхте. – Мъжът се усмихна. – И за какво разговаряхте?

— За нищо. Нищо важно. Онзи тип Пендъргаст ли ви изпрати? Вече му казах всичко, каквото знам.

— И какво точно знаете?

— Единственото, което тя искаше, беше да види картината. „Черната рамка“, имам предвид. Имала теория, така ми каза.

— Теория?

— Не мога да си спомня. Наистина не мога. Беше много отдавна. Моля ви, повярвайте ми.

— Не, искам да чуя теорията.

— Казах ви, че не мога да си спомня.

— Сигурен ли сте, че нищо повече не си спомняте?

— Сигурен съм. Кълна се , това е всичко.

— Благодаря. – С оглушителен гръм дулата избълваха дим и пламък. Бласт почувства, че се вдига физически от земята и пада, удряйки се силно в пода. Обзе го някаква вкочанелост, забележителна с липсата на болка, и за момент изпита луда надежда, че куршумът не го е уцелил… Тогава погледна надолу към пронизаните си гърди.

Сякаш от много далече той видя мъжа – сега малко неясно и замъглено – да се приближава и да застава над него. Приличните на хобот дула на пушката се отделиха от силуета и надвиснаха над главата му. Бласт се опита да протестира, но изведнъж усети топлина, странно успокояваща, която изпълни гърлото му и той не можеше да говори…

После настъпи ужасен безпорядък – пламък и шум, които този път донесоха забрава.

Ню Йорк сити

Беше седем и петнайсет сутринта, но петнайсети отдел „Убийства“ работеше здраво, бяха регистрирани няколкото предумишлени и непредумишлени убийства от изминалата нощ и сега отделът се бе събрал в зоната за отдих да обсъдят напредъка по отворените случаи. Капитан Лора Хейуърд седеше зад бюрото си и довършваше един необичайно изчерпателен месечен отчет за комисаря. Бедният човек беше нов в службата – бяха го изтеглили от Тексас – и Хейуърд знаеше, че той би оценил малко бюрократична помощ.

Тя завърши рапорта, запази го, после отпи от кафето си. Беше почти изстинало: тя беше в офиса отпреди повече от час. Тъкмо оставяше чашата, когато телефонът й звънна. Беше личният й телефон, не служебният, и само няколко души знаеха номера: майка й, сестра й, адвокатът на семейството й – и Винсънт Д’Агоста.

Извади апаратчето от джоба на сакото си и погледна дисплея. Педантична към протокола, тя обикновено не вдигаше през работно време. Този път, обаче, затвори вратата на офиса си и се обади.

— Ало?

— Лора – долетя гласът на Д’Агоста. – Аз съм.

— Вини? Наред ли е всичко? Разтревожих се, когато миналата нощ не се обади.

— Всичко е наред и съжалявам, че така се получи. Само че нещата са малко… напрегнати.

Тя се облегна в стола си.

— Кажи какво има.

Настъпи пауза.

— Ами, намерихме „Черната рамка“.

— Картината, която търсехте?