Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Исусе – промърмори Д’Агоста, като се хвана по-здраво за дръжката на пасажерската врата.

Като включи фаровете и натисна клаксона, Пендъргаст се вряза в една лента между колите отпред и насрещния трафик. Надигна се нов хор от клаксони, когато профучаха през хлъзгавото от дъжда кръстовище, избягвайки на косъм един автовоз, който тъкмо влизаше в кръстовището. Пендъргаст не отлепяше крака си от педала за газта и стрелката сега трептеше отвъд стотното деление.

— Може би трябва да спрем и да пресрещнем приятелчето – каза Д’Агоста. – Да го попитаме за кого работи.

— Колко скучно. Освен това знаем за кого работи.

Те профучаха покрай една кола, после покрай втора и трета, отминавайки ги като неподвижни размазани петна на пътя. Сега трафикът бе останал зад тях и пътят напред бе празен. Къщи, търговски сгради и тъжно изглеждащи гостилници или бакалии отстъпиха, когато навлязоха в блатистите равнини. Група миртови дървета, мрачни пазители под тъмносивото небе, отминаха бързо. Чистачките на предното стъкло извършваха равномерните си движения. Д’Агоста си позволи да отхлаби хватката около дръжката над вратата и да се отпусне малко.

Той погледна отново през рамото си. Всичко беше чисто.

Не – не, не беше. Измежду неясните силуети на колите зад тях се открояваше една. Беше тъмният седан, далече назад, но бързо ги настигаше.

— По дяволите! – изруга Д’Агоста. – Минал е през онова кръстовище. Упорито копеле.

— Притежаваме онова, което той иска – каза Пендъргаст.

— Няма друга причина, която да го кара да ни гони.

Пътят се стесни и те навлязоха по-дълбоко в мочурливите равнини. Д’Агоста продължи да следи какво става зад тях, докато преодоляваха един дълъг, ужасен завой. Когато седанът изскочи зад извивката и високите папури, той усети, че колата забавя.

— Сега е моментът да… – започна той.

Внезапно ролсът сви рязко на една страна. Като едва не падна отзад, Д’Агоста се помъчи да се намести отново на седалката. Бяха отбили и се носеха по тесен, изровен път, който се виеше в гъстото мочурище. Една мръсна, нащърбена табелка съобщаваше:

„БЛАТИСТ ПРИРОДЕН РЕЗЕРВАТ – САМО ЗА СЛУЖЕБНИ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА!“

Колата подскачаше рязко от едната на другата страна, докато преодоляваха калния участък. В един момент Д’Агоста беше изхвърлен към вратата; в следващия излиташе от седалката си и единственото, което го пазеше да не блъсне главата си в тавана, беше предпазният колан. Още една минута, помисли си той мрачно, и ще разбием и двете оси. Осмели се да хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, но пътеката беше толкова лъкатушна, че не позволяваше да се види на повече от сто ярда зад тях.

Напред служебният път се стесни още и се разклони. Много по-тесни и по-неравни пътеки тръгваха от него и вървяха право напред, отстрани на блатисто езеро, отстрани на което беше опъната верига от стоманени брънки, маркирана от знак:

„ВНИМАНИЕ! ТУК НЕ СЕ ДОПУСКА ПРЕМИНАВАНЕ

НА ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА“.

Вместо да забави за завоя, Пендъргаст натисна газта.

— Хей, стой! – извика Д’Агоста, когато се насочиха право към пътеката. – Исусе мили…

Преминаха през оградата със звук, подобен на изстрел от пушка. Ято бели чапли, лешояди и патици се вдигна с възмутен крясък и грак от околните, покрити с жълта вода поля и плешиви кипариси. Голямата кола се накланяше наляво, после надясно отново и отново, замъглявайки гледката на Д’Агоста и карайки зъбите му да чаткат. Забиха се във висока туфа треви, големите стебла се разтваряха пред тях със странен джвакащ звук.

Д’Агоста беше участвал в изправящи косата преследвания с коли на времето, но не и в подобно нещо. Папурите бяха израсли толкова дебели и високи, че те можеха да виждат само на няколко метра пред себе си. Но вместо да намали скоростта, Пендъргаст се пресегна и – все още, без да намалява – включи фаровете.

Д’Агоста се помоли отчаяно, страхуваше се да откъсне очи от гледката напред дори за секунда.

— Пендъргаст, намали! – изкрещя той. – Изгубихме го! За бога, намали…

И тогава внезапно излязоха от тревата. Колата продължи по едно нанагорнище и те изплуваха, почти буквално, в откритото пространство на някакво възвишение, отрязано от дълбокото мочурище, няколко сиви постройки и оградени площи, заобиколени от езера. Едва сега, с повишена видимост и ориентири, Д’Агоста наистина осъзна колко бързо се бяха движили. Една голяма, очукана табела, килната на една страна, гласеше: