Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Д’Агоста продължаваше да се взира прехласнат в картината с черна рамка.

— Той се е усъвършенствал – каза. – Така правят художниците. Каква гатанка има тук?

Пендъргаст поклати глава.

— Усъвършенствал? Не, Винсънт, това е трансформация. Никой не се усъвършенства толкова много. Тези ранни скици са слаби. Те са занаятчийски, буквални, несръчни. В тях няма нищо, Винсънт, нищо , което да показва и най-слабата искрица на художнически талант.

Д’Агоста трябваше да се съгласи.

— Какво се е случило?

Пендъргаст огледа картината с бледите си очи, после бавно се върна до едно кресло, което беше сложил пред триножника, и седна пред „Черната рамка“.

— Тази жена явно е пациентка в санаториума. Може би д-р Торгенсон е бил влюбен в нея. Може би са имали някакви отношения. Това би обяснило защо толкова е държал на картината, дори когато затънал в най-дълбока нищета. Но то все още не обяснява защо Хелън така отчаяно се е интересувала от нея.

Д’Агоста обърна очи към жената, излегнала се – почти примирено – в обикновеното болнично легло.

— Допускаш, че може да е някаква роднина на Хелън? Някоя Естерхази?

— Мислих за това – отвърна Пендъргаст. – Но тогава защо това нейно натрапчиво търсене?

— Семейството й е напуснало Мейн в немилост – каза Д’Агоста. – Може би е имало някакво позорно петно във фамилната им история, което тази картина би могла да изчисти.

— Да, но защо? – Пендъргаст посочи към фигурата. – Бих си помислил, че такъв спорен образ по-скоро би очернил, вместо да излъска, семейното име. Най-малкото сега можем да разсъждаваме защо сюжетът на картината никога не е бил споменаван в пресата – той е толкова обезпокоителен и провокативен.

Настъпи кратка тишина.

— Защо Бласт я е искал толкова силно? – запита се гласно Д’Агоста. – Искам да кажа, това е просто картина. Защо е това търсене в продължение на години?

— На това поне е лесно да се отговори. Той е бил все пак Одюбон, смятал я е за своя по право. За него се е превърнала в идея-фикс – с времето преследването е станало нещо като самоцел. Предполагам, че е бил толкова удивен от сюжета, колкото сме ние. – Пендъргаст събра пръстите си в куличка и ги притисна към челото си.

Д’Агоста се взря в картината. Имаше нещо, някаква мисъл, която не бе съвсем осъзната. Картината се опитваше да му каже нещо. Продължи да я гледа.

После, съвсем внезапно, той осъзна какво беше.

— Тази картина – каза той. – Погледни. Прилича на онези акварели върху масата. Онези, които е рисувал по-късно.

Пендъргаст вдигна очи.

— Боя се, че не схващам.

— Ти сам го каза. Мишката на картината – очевидно е на Одюбон.

— Да, много прилична на тези, които е рисувал в „Живородените четириноги на Северна Америка“.

— Добре. А сега виж тази мишка в купчината от ранните му рисунки.

Пендъргаст бавно вдигна глава. Погледна картината и след това рисунките. После премести очи към Д’Агоста.

— Какво искаш да кажеш, Винсънт?

Д’Агоста посочи към масата за хранене.

— Онази ранна мишка. Никога не бих допуснал, че Одюбон я е рисувал. Същото се отнася и за останалите му ранни работи, натюрмортите и скиците. Никога не бих допуснал, че са на Одюбон.

— Точно това казах преди. В това се крие гатанката.

— Но не съм сигурен, че това е проблем.

Пендъргаст го погледна, в очите му просветна любопитство.

— Продължавай.

— Ами, имаме тези ранни, посредствени скици. Имаме тази жена. Какво се е случило във времето между тях?

Блясъкът в очите на Пендъргаст се засили.

— Това, което се е случило, е болестта.

Д’Агоста кимна.

— Именно. Болестта го е променила. Какъв друг отговор има?

— Блестящо, скъпи ми Винсънт! – Пендъргаст плесна облегалките на креслото си и се изправи на крака, след което закрачи из стаята. – Докосването до смъртта, внезапният сблъсък със собствената тленност по някакъв начин го е променил. Това го е изпълнило със съзидателна енергия, това е бил трансформиращият момент в художническата му кариера.

— Вече допуснахме, че Хелън се е интересувала от сюжета на картината – каза Д’Агоста.

— Точно така. Но забрави ли какво каза Бласт? Хелън не е искала да притежава картината. Искала е само да я изследва. Искала е да се убеди кога е станала художническата трансформация в Одюбон. – Пендъргаст млъкна и забави крачка, докато накрая спря. Изглеждаше поразен, очите му се обърнаха сякаш навътре.

— Е – каза Д’Агоста. – Загадката е разрешена.